Лало Шифрин няма обсесии с Маркиз дьо Сад и музиката му е далеч от това да буди страховити асоциации. С финес и доста хумор той посвещава на маркиза два албума.
Първият е през 1966 г. и има възможно най-дългото заглавие в джаз-аналите: „The Dissection and Reconstruction of Music From the Past as Performed by the Inmates of Lalo Schifrin’s Demented Ensemble as a Tribute to the Memory of the Marquis De Sade“.
Идеята му идва след нашумял спектакъл за дьо Сад, игран в Уест енд и на Бродуей. След пускането на албума издателите от „Върв“ го обричат на медийна забрава. Но иконоборческото призвание на Шифрин не признава ограничения, свързани с въображението му.
Доста преди да нашуми с музиката си към филма „Мисията невъзможна“, Лало си играе с жанровете във възможно най-широк спектър, смесвайки ги за почуда на едни и удивление на други.
Няма да забравя срещата ни в ефира на БНР преди четвърт век, когато представи европейската премиера на концерта си „Америките“ по идея на проф. Жени Захариева и с участието на Симфоничния оркестър на БНР (в края на плейлиста). Говорихме си на испански и идеята му за джаза като синтез на традиции и тенденции залегна в проекта ми за Джаз+, чието име така сполучливо подари Чик Кърия няколко месеца по-късно.
Връщайки се на музиката в албумите за маркиз дьо Сад – вторият, „Завръщането на маркиза“ е от 2002 г. – не мога да не отбележа бароковото звучене на харпсикорда на Лало и перфектно вписаните не-джаз вокали, които десетилетие по-късно бяха развити от Кристина Плухар и ансамбъла ѝ „Арпеджиата“.
Всичко бе толкова органично-мадригално, колкото и далечно от претенциозната звучност на един Жак Лусие и неговия плейбек, пардон, Плей Бах – нарочно търсен омоним на родния му френски. Не че във втория си албум Лало не претворява Бах в блуз, отново с омоним (“Bach to the blues”) преди да намигне на Моцарт с “Eine kleine jazz musik”.
Европейските корени на аржентинеца със световна слава обаче не са причина за парадиране, а за разкрепостено музициране на сайдмени като Джей Джей Джонсън и Кай Уейднинг на тромбона в първия албум или Рей Браун на баса и Джеф Хамилтън и Греди Тейт на ударните във втория, където не можем да пропуснем и величавото присъствие на Лондонската филхармония.
Затова обогатяваме поредицата си с пропуснати навремето мигове с композициите на Лало Шифрин, вдъхновени поравно от джаза за малки и големи формации и кинематографичността на класически образи и места – маркиз дьо Сад, Версай, Венеция – при това като заглавието на оперетата на Р. Щраус. Нищо, че подобно на първия си проект от 1965-а стои леко извън времето си. А може би именно затова.