Вторият за четири години „Оскар“ на Александър Депла за най-добра оригинална музика нито учудва, нито основната му тема може да бъде запомнена по-дълго от финалната сцена на „Формата на водата“.
Какво ни предлага все още предпочитащият Париж „композитор за милиард долара“ (по „Варайъти“)? Щипка „Le Grand Bleu“ (водата задължава), оркестрации а ла Вангелис („1492“, „Огнените колесници“ – „Оскар“ за 1981-а) без евентуален самостоятелен живот като последната. Издържана по-скоро в отговаряща на характера на героя илюстративност, музиката носи френски финес – отново препратката към „Амели Пулен“ се налага, особено в самотните сценки на Елиза. Плейлистът в последната си част дава представа и за някои парчета, очертаващи епохата – от афрокубинското Бабалу и бразилското Чика бум до написаната десет години по-късно Жаванез на Генсбур в записа ѝ от 2011 на Мадлен Пейру.
Ето някои от другите френски композитори на филмова музика с „Оскар“. Морис Жар (бащата на Жан-Мишел) има два: за „Лоурънс Арабски“ (1962) и „Д-р Живаго“ (1965). Същата година другият любимец не само в родината си, а и в САЩ – Мишел Льогран остава последен с „Шербургските чадъри“, а Жар превръща „Лоурънс Арабски“ в сюита:
Не че „Оскари“ не са били давани и за саундтрак към филми, вдъховени от Гершуин – „Един американец в Париж“ (1951) и „Порги и Бес“ (1959), мюзикъли като „Уестсайдска история“ (1961) и „Хелоу, Доли“ (1969), или не са оставяли след себе си хитове, изпълнявани и до днес – „Лили“ (1953), „Love Is a Many-Splendored Thing“ (1955), „Закуска в Тифани“ (1960). През 1964 г. наградата отнася музиката към „Мери Попинз“, записана в албум следващата година от биг-бенда на Дюк Елингтън, докато в същата категория последното място през 1964-а остава за „Розовата пантера“ на Хенри Манчини.
В категориите на адаптациите пак тогава, 1964-а, начело е сложен „Моята прекрасна лейди“, следван по петите от „Нощ след тежък ден“ („A Hard Day’s Night“). Бийтълс най-после получават своя „Оскар“ през 1970-а („Let It Be“), където в съседната категория – оригинална музика – третият незабравим французин, Франсис Ле е безапелационен, както всъщност и филмът „Любовна история“.
Следващите години също оставят дълготрайна следа – 1971: „Лятото на 42“ (Льогран), „Цигуларят на покрива“, 1972: „Светлините на рампата“, 1972: „Кабаре“. Нино Рота е дисквалифициран през 1972-а („Кръстникът“) – темата му е преработка на музиката му към „Фортунела“ (1958). Към заслужените „Оскари“ не можем да пренебрегнем „Историята на Бъди Холи“ (1978) и „All That Jazz“ (1979), „Purple Rain“ (1984), „Round Midnight“ (1988), „Титаник“ (1997).
От началото на този век дори и интелигентно написани (Енио Мориконе) и изсвирени (Йо-Йо Ма) оригинални музики като „Малена“ (2002, с Моника Белучи) не успяват да се превърнат в класики в жанра, където триковете са все повече на почит. Някой да може да затананика ланшния сняг, пардон, „Ла Ла Ленд“?
