Котката

07/04/2017

Снимка - Владислав ХристовАсансьорът намалява ход, всеки миг ще акостира на етажа. Николай чака вратите да се отворят, заел героична поза – дулото на револвера е в устата му, пръстът – на спусъка, готов е да извърши делото на живота си. Господинът, който чака от другата страна на металната врата и нервно потропва с крак, дори и не подозира, че след секунда ще стане част от научен експеримент.

Николай се озова в тази критична ситуация изцяло по своя воля и вследствие едно нетипично отношение към света, чиито прояви съпътстваха живота му от най-ранна възраст. Още от бебе той изпитваше силно влечение и дори любов към изкуствените неща.

Проявленията на това отношение започнаха още докато той беше пеленаче. С помътнели очи и повит в пелени като някоя беззъба буба, Николай инстинктивно знаеше, че мрази естествените неща, затова всеки път, когато майка му поднасяше пълната си с кърма гърда към устата му, той инатливо стискаше малките си устнички и не позволяваше и капка да се процеди през тях. Изкуственото мляко обаче поглъщаше като прахосмукачка.

В началото Николай, естествено, не си даваше сметка, че изкуствените вещества ще се окажат любовта и смисъла на неговия живот. Родителите му също не подозираха. Те смятаха, че дъвкането на пластмаса и злоядостта, с която подхождаше към всички сурови храни, са характерни за децата по принцип.

Не заподозряха, че със сина им нещо не беше наред дори и когато в първи клас им се наложи да го откарат спешно в болницата, защото Николай беше заврял два пастела, единият син, а другият бял, толкова навътре в носа си, че насмалко щеше да се задуши или поне да ослепее. Когато го попитаха защо го е направил, той с детска наивност и откровеност им отговори, че миришели прекалено хубаво.

Няколко години след това Николай вътрешно вече знаеше. Без да може да го побере в смислено изречение, той чувстваше, че предпочита да съществува в обкръжението на нещата, които не са били живи и не са създадени по естествен път. Така формулирана, житейската му философия наистина звучи малко объркващо, но в практически план се оказа доста лесно приложима. Николай винаги настояваше да получава пластмасови играчки, надаваше вой до небесата всеки път, когато се опитваха да го облекат с вълнен пуловер или памучна риза, и през ум не му минаваше да се доближи до дърво. В същото време прекарваше часове на катерушките, но само при условие, че са добре боядисани и в никой момент ръката му не може да докосне голото желязо.

Малко по-късно, въпреки отчаяните молби на майка му, той пое пълен контрол върху диетата си. Кренвиршите и заместващите продукти се превърнаха в двата основни стълба в нея. Ученическите си години прекара в относително усамотение, залепен при всеки удобен случай за компютъра си. А единствените места извън дома, които му носеха радост и душевен покой, бяха хипермаркетите и по-конкретно стелажите с перилни препарати, където той до прималяване можеше да вдишва опияняващите го изкуствени миризми.

Постепенно Николай разбра, че никога няма да получи рационално обяснение защо изпитва нужда да живее сред изкуствени неща, нито дали удоволствието, което му носеха, беше чисто физическо, или питаеше и някаква неясна духовна потребност. По отношение на това, което трябваше да прави обаче, не изпитваше никакви съмнения. Щом завърши гимназия, веднага си намери дистанционна работа в ИТ сектора и напусна дома на родителите си. И през ум не му минаваше да следва. Вече беше прочел и мислил достатъчно и според възможностите си беше твърдо решен да подреди живота си по единствения начин, който щеше да му донесе задоволство.

Прекара няколко години в опити да се обгради само с „чисти неща“, както вече ги наричаше. Това се оказа не особено трудна задача. Пазарната икономика работеше изцяло в негова полза. Всичко, създадено от полимери, изкуствени материали, сплави и найлон беше чувствително по-евтино в сравнение с предметите от естествени материали. Храната не му създаваше почти никакви проблеми, особено след разцвета на хранителните добавки, витамините и протеиновите каши. Дори му оставаха достатъчно пари от време на време да се възползва от услугите на компаньонки, които срещу съответната сума бяха склонни да преглътнат, че клиентът им, освен задължителния презерватив, носи и неопренов костюм, така че телата им никога да не се докосват на голо.

Но, построил вече своя мъничък свят, Николай с раздразнение установи, че това няма да е достатъчно. Трябваше  да постъпи като великите личности и по някакъв начин да облече постиженията си в учение или теория, за да остави завѐт за поколенията. Да създаде някаква философска система и да се превърне в първия човек, постигнал съществуване без всякаква естественост.

Лишен от системни познания в която и да е област, той започна да се образова в мрежата. Изпитваше обаче огромни затруднения да обедини всичко прочетено в сайтовете за транс и пост хуманизъм в стройна теория, а фактът, че написано неизменно се отнасяше към бъдещето, не му помагаше изобщо. На него му трябваше нещо, което да работи тук и сега.

Решението дойде съвсем случайно през един летен следобед, когато Николай почиваше пред компютъра си и лениво четеше форум за теоретична физика. В един пост ставаше дума за някакъв издухал физик-теоретик на име Шрьодингер, който съчинил мисловен експеримент с котката си. Представил си, че затваря животното в кутия, като до нея слага радиоактивен изотоп. Вероятността изотопът да направи разпад и да убие котката била 50 процента, в другата половина от случаите котката остава невредима. Врътката била там, че преди да отвори кутията, той не знаел дали котата е жива или умряла. Това, според Шрьодингер, я карало да изпадне в т. нар. суперпозиция, в която на теория тя е едновременно и жива, и умряла. Следваше някакво сложно обяснение за поведението на квантовите частици, което Николай грам не разбра. Не го и интересуваше. Важен беше само изводът, който потребител с доста висок рейтинг беше резюмирал така:

Това води до теорията за множеството светове. След отварянето на капака и наблюдението над котката, суперпозицията ѝ колабира и от нея се разклоняват две възможни реалности – в едната котката е жива, в другата – мъртва. Следователно всеки път, когато в дадена вселена се появи възможност нещо да се случи по два начина в подобни условия, вселената е принудена  да са мултиплицира в нужния брой копия, които да обезпечат всеки възможен изход.

Николай веднага разбра, че този Шрьодингер му даваше на тепсия решението, което беше търсил цял живот. Той час по-скоро трябваше да намери начин да изпадне в суперпозиция и волево да накара реалността да се мултиплицира. Така щеше да стане съзнателен създател на новата реалност, превръщайки я в напълно изкуствен свят, в който всеки атом щеше да е един вид човешко дело. По този начин Николай щеше да създаде своя напълно чиста реалност и блажено да заживее в нея.

Отне му около една седмица да обмисли всичко и да се увери, че планът му е безпогрешен. Както и да го въртеше, той трябваше да влезе в ролята на котката. В началото тази идея малко го стресна, но, след като премина мисловно през всички възможни варианти, разбра, че на практика за него нямаше никаква опасност. Независимо от изхода на експеримента, той щеше да остане жив. В най-лошия случай щеше да продължи съществуването си в алтернативна реалност. Трябваха му само среда, в която да проведе експеримента, отварящата се кутия, субект, който да извърши наблюдението и да накара суперпозицята на Николай да колабира, както и револвер, който, подобно на изотопа при котката, да го постави в тези позиция.

Идеята къде и как точно да проведе експеримента му дойде почти веднага. Револверът си купи благодарение на компютърните си умения по отношение на фалшивото разрешително, от една страна, и нуждата от пари на някакъв бивш военен в OLX, от друга.

В нощта преди провеждането на експеримента Николай спа като младенец. Събуди се свеж и изпълнен с онази увереност, че нищо не може да се обърка, характерна за великите мъже преди историческия им триумф. Все пак реши да иде в мола малко по-рано и да прекара предиобеда в пречистваща съзнанието медитация между праховете за пране.

Когато наближи обяд и търговският център се понапълни с хора, той реши, че моментът е настъпил. Беше важно наоколо да има хора, защото това  гарантираше, че някой неволно ще влезе в ролята на референтния субект, тоест ще види резултата от провеждането на експеримента.

С добра крачка и без никакво колебание Николай се отправи към паркинга. Когато се озова на подземния етаж, се насочи към асансьорите. Бяха три, а пред тях чакаше само една жена. Първо пристигна левият, но Николай остана на място и изчака жената да се качи. Когато средният даде сигнал, той се огледа, за да е сигурен, че никой няма да се качи с него, и пристъпи напред.

Вратите са затвориха, Николай с решително движение извади пистолета и притаи дъх в очакване. В три от шестте улея на барабана имаше патрони, но той не знаеш какво е разположението им. Това му осигуряваше възможност от 50 процента да преживее натискането на спусъка, също като при коткaта на Шрьодингер. Асансьорът беше неговата кутия, нужен беше само субектът, който да извика асансьора и, без да иска, да извърши наблюдението, когато вратите се отворят. Само след няколко мига Николай щеше да създаде своят чиста реалност и да заживее в нея.

Асансьорът леко подскочи и пое нагоре. Той бутна револвера в устата си, готов да дръпне спусъка точно преди вратите да се отворят.

 

Асансьорът намалява ход, всеки миг ще акостира на етажа. Мъжът пред него нервно потропва с крак. Непосредствено след иззвъняването на камбанката отвътре отеква силен пукот. Господинът се стряска и прави крачка назад. Вратите се отварят. Той поглежда вътре. Асансьорът изглежда празен. Мъжът сваля поглед надолу и вижда на пода да се търкаля револвер с димящо дуло. А до него, седнала на задните си крака, се мъдри голяма черна котка. Плюшена.

Александър Христов е филолог по образование. Завършил е магистърска програма „Литература – творческо писане“ към ФСлФ на СУ „Св. Климент Охирдски“, но е вършил и доста по-срамни неща – като това да работи като сценарист, преводач и понякога дори като журналист. Понастоящем е част от екипа на Бинар. Автор е на сборник с разкази „Следобеди, които…“, част от поредицата „Нова поезия и проза“ на УИ „Св. Климент Охридски“.

от

публикувано на: 07/04/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: