„Ана!
Прости ми, че не се свързах с теб в Прага. Намеренията ми за спонтанност не се оправдаха – разболях се още във влака и нямах ни минута време за себе си. Но аз се оглеждах по улиците дали няма да те срещна.
Аз“
Това беше единственият мейл, който Ана беше получила за трите дни, в които не беше сядала пред компютър. Прочете го два пъти, след това внимателно затвори лаптопа си, отвори прозореца и се загледа в хората по улицата долу. Ана не само не живееше в Прага, а и никога не бе ходила там. Авторът на трогателното писмо, гореподписаният Аз, беше словенски поет, чиито стихове тя превеждаше на собствения си език за удоволствие. Поне така беше преди няколко години. След това поетът сключи договор за издаване на свои книги в страната й при изричното настояване тя и единствено тя да е преводач на писанията му. Да, поетът не познаваше езика й и нямаше как да прецени е ли тя добър преводач реално на стиховете му, или не е. Но, разбира се, беше виждал някоя и друга нейна снимка, която Ана се беше съгласила да му прати по мейла, така че решението беше взето лесно. Друга Ана живееше в Прага и превеждаше на чешки трета книга на поета. Не познаваше тя лично този Аз, но му беше пращала своя снимка по мейла и решението именно тя да е официалният му и единствен преводач на чешки беше лесно. Няколко седмици по-късно трета Ана писа на Аз:
„Поете!
Очаквах да ми пишете, било то и не по работа (още по-добре, разбира се). Тук вече е златна есен и аз се разхождам по улиците на града. Файтоните сноват между туристите, надбягват се с вятъра, а аз снимам всичко това. Скоро ще Ви изпратя няколко фотоса, за да ме разберете. Може пък да напишете нещо за моя град? Пишете ми скоро.
Ваша: Ана“
Аз не познавам Аз, но имайки предвид симпатичния му авторски стил и вкуса му към жени, предполагам, че е написал нещо като:
„Ана!
Обръщението ми е по-скоро неконкретно, макар и съдържащо име в себе си. Не знам кога и как писмото ми ще те открие, защото есента вече премина в зима, а аз едва сега ти пиша. Както се досещаш, преборих егото си и ти пиша: скъпа Ана от Прага, моля те, изпрати ми адреса си, за да ти пиша хартиено писмо. На всички останали Ани, които получават това, поднасям своите извинения. Не съм вещ в компютърните дебри, а явно моята електронна поща е решила да изпрати предното съобщение до всички дами с име Ана, на които някога съм писал. А, Бога ми, те явно не са малко…
С наведена глава, но твой/ваш до самия си край: Аз
P.S.: Ана от Будапеща, престани, умолявам те! Получавам картичките ти, но умишлено не им отговарям.“
В една малка източноевропейска страна една Ана получава това съобщение от непознат адрес и се замисля, че всеки неин бивш се е подписвал Аз. После протяга дългите си пръсти над клавиатурата и му отговаря, че го обича.
