Когато наскоро Сашка Васева направи своя „оперен” рецитал в „Мозей”, мнозина бяха страшно изненадани. Не бяха предполагали, че тя може да пее нещо различно от чалга и особено че има куража да се изправи срещу насмешката и даже презрението на общественото мнение на част от аудиторията и да има такова непосредствено и адекватно, човешко поведение.
Хората свързват „дупнишката Мадона” с увехнали чалга хитове, семейни опери и скандали по страниците на жълти вестници, евтина слава и лош вкус. Сигурно са прави. Сашка използваше изкусно медиите, за да поддържа популярността и интереса към себе си, като за целта беше готова да им даде всичко – цици, гол крак и дори душата си.
Втренчена в циците и бельото, публиката сякаш не забеляза другото. Не душата, а откровеността. Хората често смятат откровеността и откритостта за наивност, дори за глупост, за липса на добро възпитание и пошлост. Какво друго да очакваш от една застаряваща чалга певица, нали?
Никой не забеляза примера. Поп фолк примадоната от 90-те разказваше за живота си, за съпруга си, после за проваления си брак, за липсата на пари (!), за това как мъжът й я биел…
Жълтата преса и сега е пълна с пикантни подробности за всякакви „известни” личности. Разликата е обаче, че това са клюки и откровени измислици. Колко от тези „звезди” излязоха лично да потвърдят или да разкажат от първо лице нещо неприятно за себе си и живота си? Никой.
Че и какъв ли би бил смисълът от това? Да си направят сами лоша реклама? Зависи.
Хайде да поговорим за това
Повечето ни публични личности са измислени герои. Някои от тях наистина живеят като в приказка, сравнени с повечето от нас, обикновените хора. Но една голяма част от тези фалшиви герои демострират една чиста фикция за себе си. Пълна лъжа.
Скъпите коли, луксозният живот, лъскавият стандарт имат своята скрита цена и почти всеки се досеща, че тя често е ужасна. Всъщност дори и най-богатите и известните плачат, да. Но го крият зад ослепителната публична усмивка. Зад тежкия грим понякога стоят едва прикрити синини от побой, зад черните очила стоят възпалени, разширени – или пък свити – зеници. Зад фасадата е пълно с проблеми. Всички сме хора.
Българското общество обаче е ужасно старомодно, патриархално и консервативно. Никой не говори за това, не и публично. Не иска да го смятат за провал, за лузър, за нещастник. Камо ли пък елитът на това общество – известните.
На този фон една вече възрастна женица от Дупница ни говори за семейно насилие, провалени мечти за глупаво захаросано, обикновено човешко щастие, за кризата на идентичността си и какво е до вчера да са те засипвали с марки и долари, а в един момент да се налага да продаваш гуми, за да има какво да ядеш.
Това, извинете, е ценно. За нас. Иначе ще си останем все същите
емоционални чукундури със селски, ориенталски, посттурски чалга манталитет.
Каква модерност, какви европейски ценности, тук всяка четвърта или шеста жена е преживяла сексуално насилие все някога в живота си, всяка втора е била бита. Точните цифри ги знаят само специалистите – защото ние не искаме да ги чуем. Истината боли. Животът ни е поп фолк – грозна и просташка история за измислен успех, а личните и обществените проблеми се замитат под килимчето на общото лицемерие.
Ако някога искаме да скъсаме с това, за него трябва да се говори. Ясно, публично, открито, честно. И кой друг да го направи, ако не публичните личности, известните? Те са нашите ролеви модели, нашият добър и лош пример, те имат и възможността да ни накарат да се замислим.
Иска се сила и морални качества за това, да. И не можеш да искаш или задължаваш някого – особено известен – да жертва популярността и кариерата си като излезе и заяви публично „аз съм пияница (имам проблем с алкохола)”… или гей, зависим от наркотиците, насилник и прочее. Това е въпрос на личен избор.
Но има и такова нещо като морални задължения. Ти може да си известен певец и да си убеден, че си постигнал всичко единствено с талант и много труд. Или поне така да разправяш на нас… Но отвори YouTube и Soundcloud – и ще откриеш хиляди изпълнители с поне толкова талант, колкото тебе и влагащи не по-малко труд. Талантът и трудът са задължителни, но всъщност хората и тяхното внимание са те направили известен и богат (ако си). И ти им дължиш нещо в замяна – не няколко тъпи парчета и купища лъжи.
По света го правят
Не умират от удоволствие, но го правят. Понякога доброволно, понякога не толкова.
Риана се снима насинена и подута като тупан от бой. Цял свят видя по телевизията как после Крис Браун събира фасове и чисти паркове в рамките на наказанието „обществено-полезен труд“. Уесли Снайпс лежа в затвора за укриване на данъци. Елтън Джон отдавна е признал, че е гей, ожени се официално с партньора си, осиновиха дете от Украйна – за да покаже публично проблемите и да предизвика дебат по темата. Политици от всякакъв ранг – кметове, министри, премиери – обявяват спокойно хомосексуалната си ориентация.
А у нас?
Да разкриеш, че си гей например може и да не е кой знае какво, ако си певец – и пак не го правят, макар че се знае, България е малка.
Но ако си например политик… има значение и още как. Въпреки това на гей Прайда в София досега са се появявали само двама БГ политици: Виктор Лилов от ДЕОС и Георги Кадиев от БСП – като вторият към момента е почти изключен от партията си и изрично уточни, че не е гей, но подкрепя толерантността. Виктор Лилов пък е единственият български политик, признал доброволно сексуалната си ориентация. За да парадира с това, така ли? Я помислете пак.
„Не смятам, че какъв си в сексуален смисъл е определящо за твоето публично поведение, но то става определящо, когато това се крие, когато е тайна. Познавам доста български политици, които са жертва на тази своя лична тайна. Какво значи „жертва“? Значи лесно поддаващи се на манипулация. Значи хора, които могат да жертват принципите си, защото те са обект на рекет по повод на това какви именно са. Никога не бих искал да попадна в такава ситуация”, заяви мотивите си Виктор Лилов в интервю пред „Дневник”.
Един честен БГ политик. А останалите?
Политици, певци, актьори, спортисти, всякакви известни личности… Никой не пуши трева, никой не смърка кока, Ицо Хазарта просто така си реди някакви рими. За зависимости от алкохол, антидепресанти, за семейно насилие, депресия пък и да не говорим. Никой не знае коя е – и каква е – всъщност Жана Бергендорф. Другата седмица може да смените това име, скандалът ще е друг, името ще е друго, но всичко ще си е все същото.
На този фон Сашка Васева ни е ценна. Затова и животът ни е поп фолк. Каквото обществото ни, такива и героите му. Аз само казвам, че и обратното е вярно – каквито героите ни, такова и обществото ни. Тъпа просташка мелодия в анадолски ритъм. По света – и в Анадола дори – има и прекрасни мелодии. (Има и опера даже.) Но ние тази сме си избрали.
И си ни харесва. Явно.
Или пък не?
