Поетът, както казва Тома Марков, не е птичка Божия – да живее от въздуха, да вегетира щастливо под слънцето и да си пише у дома, без да бъде докосван от материалната красота, за която Салвадор Дали казва, че ако не се яде, няма да я бъде. Писателите са хора и не могат да съществуват, без да се хранят, спят и още няколко неща, при чието споменаване този текст ще стане твърде обстоятелствен. Нататък.
У нас малко писатели успяват да живеят от книгите си. На всички останали се налага да пишат в периодични онлайн и печатни издания, да са част от медиите или рекламната индустрия, да публикуват в чужди издания и да превеждат чужди текстове. Защото на авторите – изненада за всички незапознати – рядко се плаща нещо при публикациите им в медийното пространство. Или ако се прави, сумата е подигравателна и авторът не е сигурен дали да я вземе, или да не ходи 3-4 пъти до редакцията. Нали не си мислехте, че всички медии моментално изплащат хонорари дни след публикацията?
Най-лошото: при литературни четения (ужасен соц архаизъм, но няма начин, ползваме го) авторът не получава нищо. Понякога издателствата решават да платят на писателите си скромен хонорар, но погледнато базово, картинката е друга. Няма проблеми авторът да си донесе няколко книги и те обикновено бързо се изкупуват от слушателите. А сега се сетете, че това е работното време на този човек. Той трябва да пише. Разбира се, за него понякога е приятно да се докосне до и срещне с аудиторията си. Екстремен социокултурен сблъсък, в който писателят е само брънка от целия процес. И това е нормално. Неприятното е, че не му се плаща.
„Как може писател да иска пари, за да чете?!“ Как може музикант да иска пари, за да свири? Тук някои ще кажат, че писателят получава отчисления от продажбата на книгите си. И музикантите получават такива от тези на продуктите си (дискове, плочи, касети) и все пак нямат нищо против някой да им плати за live изпълнение. И това е съвсем нормално, така трябва да бъде. „Give me the money!“ – това са думите, които е изричал Чък Бери преди всеки свой концерт.
Артистът (нека правим разлика от „артист“ до „актьор“ – артистът е всеки, който се занимава с изкуство; творец е само Творецът горе) не трябва да бъде превръщан в олигофрен. Той може да мизерства в чужд дом или спейки по улиците. Може да е гладен. Може да копае чужда градина за стотинки. Но може и да е заможен, успял, добре облечен и изглеждащ, с престижна професия, с добри приходи. И в двата случая обаче никой няма право да му отнема приходите, свързани по някакъв начин със собствените му текстове.
Представата за Ф.М. Достоевски, който яде само супа в своето таванче, е много романтична. Милорад Павич сам финансира първите си книги. Чарлс Буковски работи като пощенски служител и какъв ли още не. И почти всеки български автор търси препитанието си извън доходите от своите книги. Кого да видим?
Малките издателства в България, които се осмеляват да издават родни автори (които са всички с изключение на 2-3), няма как да се справят финансово с тази дилема. Спонсори няма. Добре финансирани събития няма. Няма блясък, звезден имидж и милионни договори с колеги в чужбина. Тук литературни агенти също няма и никога в истинския смисъл на думата не е имало.
Някои барове самоотвержено решават сами да предлагат хонорари на авторите в литературно четене, което са организирали на тяхна територия. Защо го правят? Защото им се случва един доста приличен алкохолен оборот от присъстващите. Отдавна е изчезнало псевдобуржоазното разбиране, че по тези четения посетителите отиват, за да пият по чаша вино и да се „докоснат“ до величието на някой писател. В България звезди няма. Тук всеки познава всеки. „А, тоя ли?! Той зареждаше на съседната колонка на бензиностанцията в събота!“ и „О, тоя ходи по анцуг пред блока си, живее до нас!“.
Тази НЕзвездност изобщо не е фатална, но никой не се възползва от факта. Хора стават писатели? Писатели стават хора? Нищо подобно. Писателите се разхождат между всички останали, просто са малко по-наблюдателни. Денем дишат. Нощем пишат. И живеят от думите си. Буквално и преносно.
А сега отиди в книжарница и разгледай щанда със съвременна българска литература. Не следи кое е издателството. Нито кой е авторът. Нито заглавието. Отвори на произволна страница и прочети 5 изречения, не повече. Ти си най-добрият съдник. Да, точно ти.
