Глас, който те грабва, без да му разбираш и дума. Визия, която те приковава не по-малко от енергията на вечномладата бенинка. Изгряла заедно с вдъхновението на Франция и впоследствие на цяла Европа по етно ритмите, радваща ни с неочакваните си визии по Samba Pa’Ti, Summertime, болерото на Равел и подобни, сега 53-годишната Анжелик е решена на всяка цена да се бори за ново „Грами” с предварително обречена на интерес концепция, центрирана върху многообразието на женското начало в родния си континент.
Без да знае някои от местните езици, Киджо смело импровизира върху кенийските гласове в M’Baamba, с които открива албума, носещ името на майка ù Ева (Ивон). Родителката се появява към средата в детска песничка, малко след като Кронос квартет и Люксембургският филхармоничен оркестър се вместват в прецизните аранжименти на възможно най-продаваемата версия на днешното етно. Лошо няма, гласът ù е все така мощен, ритмите – увличащи и не без съучастието на други добри познайници като Лионел Луек – на китарата и Стив Джордан – на ударните. А, и купонджийското пиано на Д-р Джон в Kulumbu.
Добавяме към това едновременната поява на пазара на автобиографията ù, стрийминга на целия ù албум в американското национално обществено радио и английския „Телеграф” и като че ли всички елементи на една успешна кампания са налице. Само дето дуендето (дори и в парче като „Оришас”) някъде се крие и от това в концепцията на Киджо нещо ми куцука. Което не значи, че няма хубави моменти, които да си споделим с Анжелик в Дуенде още сега.
