Остават ми 50 лв. до заплата и се чувствам идеално. Онзи ден карах колело напълно безплатно в компанията на група симпатични, здрави младежи, ядох от манджата на майка ми, а тази вечер ще излизам и ще похарча 1/5 от въпросната сума в компанията на приятелка в центъра на нашата прекрасна и вълнуваща европейска столица в заведение на открито, където бирата, голяма и наливна, е 1.80 лв. и има страхотна гледка. Защото мога.
Това не ми пречи да се уча, да работя, да чета, да имам усещане за развитие и да общувам с хора, с които обикновено си говорим за неща като космоса, международното положение, любовта и нанотехнологиите. Занимание, което, между другото, навярно изисква малко по-необременено съзнание от това на средния корпоративен човек-бачкатор в глобален мащаб, който разпуска я веднъж в седмицата, я веднъж в месеца по потенциално опасни за неговото и здравето на околните начини.
Сериозна част от малкото ми приятели емигрираха. В крайна сметка с цел по-висок стандарт на живот. Една непренебрежима част от сърцето ми е на майната си, особено погледнато от блока ми в Люлин. Някъде там, където всички изхвърлят разделно и „пенсия“ не е обидна дума.
Винаги съм мислила, че човек или може, или не може да се махне. Не просто физически, разбира се. Така всеки може. А изобщо.
Повечето хора, които си тръгват, трудно си представят отново да се върнат в мизерията, наречена България. И за себе си са прави. За повечето хора, които си тръгват, първото изречение на този текст е абсолютният аргумент в подкрепа на техния избор. Аз пък трудно си представям да заживея някъде, където вместо „бОли ме фара“ се употребява нещо, което звучи почти като „Ейяфятлайокутъл“, но се приема, че трябва да значи нещо подобно…
В този ред на мисли, навярно се изисква доза непукизъм, за да останеш тук. Умерено, но не опасно игнориране на всичко несправедливо и грозно наоколо. Всъщност, това важи за навсякъде и за всички нас – хората. И все пак, крехка е границата между здравословния непукизъм у нас и пословичния български нихилизъм. Името на тази граница е „щастие“ и за нея не трябват паспорти и визи.
Като много малка живях почти година зад граница и усетих с цялата чувствителност на крехката си детска душевност болезнената сила на носталгията. Слушах от грамофона една песничка от „Приключенията на Том Сойер“, в която се пее за живота по Мисисипи и си измислях мой текст по същата мелодия, в който се пееше за къщата и котката ми в България, за братовчедките и баба и дядо. Тогава разбрах, че страдам от един рядко срещан в последно време и трудно лечим синдром, наречен „чувство за принадлежност“.
Важно е да се знае, че някои хора оставаме тук, защото тук ни е добре . А не защото нямаме друг избор. Да останеш тук е избор само по себе си. Осъзнат при това. А не липса на възможност, потенциал, желание или амбиция за нещо „повече“.
Тук е хубаво. Тук има приятели и семейство, и пролет като пролет и лято на морето и не, това не са просто клишета и празни приказки от поредния българин, когото го мързи и си клати краката, и мисли само за почивки и гуляи. Или има ниски критерии и рехави планове за бъдещето. Което, между другото, утре може да приключи просто ей така. Преди да си успял да си купиш мечтаното там нещо, което се купува… Не. Това са хубавите неща, които обикновено не се случват от 9 до 6 в делничен ден, но заради които всички, в крайна сметка, живеем. И които сами решаваме дали да оставим, или не и защо, по дяволите.
Човек не се жени за работата си, нито за образованието, нито за имиджа си. Каквито, да, навън би придобил в по-грандиозни мащаби навярно. Ако изобщо става нещо от него.
Човек се жени за някого, с когото може да си сипе една ракия след работа в градината на бабината къща, да си откъсне чесън от двора и да си каже „боли ме фара“ на чист български и напук на това, че бракът е отживелица. Образно казано. Не обиждам съпруга ви Джеймс.
Толкова сме се увъртели в клишета и стереотипи относно националната си обреченост, че упорито и автоматично вярваме в невъзможността за човешко щастие в България. Пореден нелеп парадокс.
Уважителна е упоритостта на всеки, който върви по пътя си, независимо далеч или близо от дома и на всеки, който създава своя дом, независимо от пътя си. И на всеки, който се бори за щастието си изобщо. Което е избор. И на всички, които, от своя страна, избрахме да останем тук. Ей така. В България. Защото ни харесва.
