Хора в анцузи и юристки със снимки с роклички и тлъсти пачки във Facebook разбуниха духовете в българското публично пространство с появата си в телевизия TV7 вчера, 29 април 2015 г. И отново се заговори за свободата на словото и дали тя вирее у нас изобщо.
Липсата на свобода на словото не е въпрос на натиск, както често погрешно се тълкува, а въпрос на страх. Tози, който не се предава на страха, не подлежи на натиск. Нейната наличност не се измерва обективно. Тя е дълбоко субективна даденост. Тя се носи от и в човека. Не се дава, отпуска, позволява или подарява. Ако чакаш някой да ти даде да кажеш, каквото искаш да кажеш, ти не си човек, способен да говори истината.
Свободата на словото не се упражнява единствено в рамките на медиите или на журналистическата гилдия (а у нас дори се разграничава от тях). Тя засяга човеците. Човешката воля, човешкия морал, човешката ценностна система и убеждения. Тя не е някакъв специализиран професионален инструмент, който хора по вестници, списания и телевизии, в които има много, много, много реклами, да размахват публично, когато им изнася и да замитат в ъгъла, когато не им.
В повечето развити цивилизовани страни свободата на словото не е нещо, за което да се бориш или да извоюваш. Тя е толкова нормална и естествена, колкото всички останали особености в манталитета и поведението на свободните хора изобщо. На хората, които не държат да въртят гуми пред заведения, в които да мятат салфетки. Тя е преимущество за онези, които са ОК със себе си, които не се делят на „ние и вие“, на „тук долу и там горе“. И за онези, които не рушат антични скулптури и не влизат с калашници по редакции заради карикатури. Това е богатство за всички, чиито родители никой не е подслушвал и никого не са подслушвали. И не знаят какво са купони за храна и карти за почивка на море. Или пък знаят много добре и много болезнено, и това не ги е закопало нравствено, а напротив. Защото имат стара, стабилна, друга основа, върху която да стъпят.
Свободата на словото е състояние на духа за тези, които не се гъзят пред шефове, не се подмазват и не треперят пред властимащите, а изискват от тях отговорност и прозрачност в действията. Както подобава за всяко гражданско общество.
Когато си журналист в България, могат да ти отнемат работата, ако упражняваш свобода на словото. Могат и да ти вдигнат заплатата, за да ти вкарат думи в устата. Не можем да съдим никого за страха му, защото страхът ни прави хора. И не само – страхът ни прави смели. Но навсякъде има избор. Личен избор.
Много стойностни журналисти у нас не ги дават „по телевизора“. И изобщо не служат на никоя медия. Имат си блог или друга трибуна и си говорят, каквото си искат, защото така са решили, че е правилно. И е добре за съня. В крайна сметка наличието на натиск върху журналистите от страна на хора с голяма власт и определени интереси е неоспорим факт. Това, че си физически способен да работиш като барман, таксиджия или нещо друго, различно от човек в медия – също. Няма срамна работа. Но е срамно да си морална проститука. Едни го разбират, други – не. Това е.
Интересното е, че на места по света, където натискът върху медиите е много по-страшен или си е направо едноличен контрол, свободата на словото у човека проличава и блести най-ярко. Разбира се, всички сме хора и всички сме склонни да си затваряме очите за това, което не ни изнася. Всеки прави компромиси. Всеки удря някакво собствено дъно. Важното е да не ти е навик.
Автоцензурата винаги е била много по-страшна от цензурата, защото пътят й към сърцето е значително по-съкратен. Сърцето е човешки орган. Оттам започва всичко. Каквито са ни хората, такива са ни и журналистите, и политиците, и юристите, и батките, и всички, които преди да бъдат нещо си, са някой. И обратното. За да бъдеш някой, ти трябва сърце.
