А сега внимавайте, защото ситуацията е повече от меломанска и сериозна. Една много специална вечер – made in Bristol, в малката зала на столичния клуб Mixtape 5 е в афиша на 13-то издание на „Аларма Пънк Джаз”. Столицата на трип-хопа е очукала – особено в последните години – и джазмени, сред които и проекта Eyebrow.
Тази вежда е накриво вдигната срещу така популярния смуут и асансьорен джаз, който не е съхранил нищо – или хайде – почти нищо, от вековните си традиици, а пробутва фаст фууд с часови срок на годност и продукти с нотния етикет на поп културата, наливаща измислени чувства в бездънната делва на най-масовия вкус. И ги налива или с брас секция, или с клавиатура, а най-често през мелницата на захаросаното вокалче на някое ар-ен-би пиленце. Моля, обърнете внимание, имам предвид не традиционния ритъм-енд-блус, този от делтата на Мисисипи, а т.нар. ар-ен-би направление.
Българската публика ще има среща със супергрупа от двама – Пит Джъдж (тромпетист на носителите на BBC Jazz Awards, световната ню джаз сензация Get The Blessing, работил още с Кейн Уейл, Супър Фюри Енимълс, Ноел Галахър и десетки други), както и Пол Уайгинс (свирил с Гранд Драйв, Наташа Атлас, Дамо Сузуки и Gary Lucas от Кептън Бийфхарт, и дългогодишен барабанист на Blurt). Подчертаваме последната буква на формацията – BlurT, Т, да не се бърка с брит поп легендата Деймън Олбърн и неговите формации Блър, Горилаз, The Good The Bad And The Queen и така натататък. Тая брит поп легенда идва от Лондон, докато BlurT е проект, развяващ флаг с импресионистичните цветове на авангард джаза, ноу уейва, пост пънка и експерименталния рок, а музикантите се събират в град Страут, част от Глостършир, Югозападна Великобритания.
И Пит Джъдж, и Пол Уайгинс са еднакво впечатляващи както в органичното боравене с инструментите, така и в умелото им комбиниране на живо с различни електронни атмосфери и семпли на изсвирени от самите тях други инструменти – цигулка, туба и така нататък. Музика, съзвучна както с бристълската традиция, така и със скандинавските течения в джаза, представени от Нилс Петер Молвар, Арве Хенриксен и Буге Веселтофт например. Но?
Тук – и тук, и тук, и там, и навсякъде – знаковата фигура е на титана Майлс Дейвис, смачкал във вечерния си тромпет джаза, ембиънта, фънка, блуса, хип-хопа, рока и попа, като всеки един от елементите, пречупен през гъзарливите му тъмни очила и скулптиран в нова и неподозирана звукова форма с дълбок интензитет. Викат му и фюжън, показно разбиващ вълните предимно на двата основни стила рок плюс джаз.
Пиесите на тандема носят от кинематографичната панорама на Синематик Оркестра например, започваща тихо, кротко и топло, за да завърши с гръм и трясък в паралелния модърн блус свят на Джей Суинскоу и неговите хора. Джазът е мъртъв. Глупости, ще кажете. Ами да, глупости. Просто вече не е такъв, какъвто си го представят пуристите – суинг, би-боп (пост-боп, хард-боп), куул, фрий или класически – а ъпгрейднат със съвременни, повлияни от електрониката продуцентски похвати, след като е попаднал в ръчичките на хора като Джими Тенър, колектива Джазанова, Нюспирит Хелзинки… и, разбира се, Eyebrow. С ваше позоление, ще нарека това, което свирят тези двамата, електронен джаз, нищо, че звучи леко оксиморонно…
Тъмни и хладни пиеси, но с много адреналин и стръв, импровизации за напреднали, уникално музикално, културно, арт и духовно преживяване. Звучене, за което границите не значат нищо. Дали си роден в английския град Страут, или в Олтън, Илинойс, откъдето е Майлс – и неслучайно популярен като Илинойското жито, изглежда не е определящо. Днес живееш не в еди-коя си държава, а в един социален и културен слой, който е над и под която и да е държава и митница. Помислете върху това!
За петгодишното си съществуване, Eyebrow имат четири албума, като в последния от тях – „Garden City“ (2014), съвсем осезаемо е и присъствието на друга легенда на бристълската сцена – Jim Barr (Portishead, Get The Blessing). В продуцентското кресло е Tim Allen – разбира се, не американският комик, а басистът и кийбордист на британската банда Bat For Lashes. И – да, пропуснах един прелюбопитен факт от кариерата на Пит Джардж към днешна дата – той е партнирал на арт-рок ветераните Джетро Тъл през 2012-а – за историческия проект „Thick As A Brick“, част втора, по покана на Джон О’Хара, настоящ кийбордист на групата да изсвири цялостната брас секция на композицията „Cosy Corner“.
Пиеси като Blind Summit от актуалния албум на Eyebrow „Garden City“ са пример за експериментаторския натюрел на тандема, който не копира сляпо покойния колос Майлс Дейвис като обещан месия, а придава на всяка хармония собствен цвят. Впрочем, цялостният аранжимент на диска е съвсем различен и оригинален, всяка композиция е сама за себе си, но звучи синхронно с другите, стилен меланж от модален и мелоу джаз, и не всяко соло е силово, но е с ясно изразна мелодия и мелодика; запис с много пространство зад нотите и с чудесна динамика. И акустична, и електрическа тромба, които се заиграват съвсем премерено, без да харчат идеи на зелено. Защото, както е известно, това, което си изсвирил, е точно толкова важно, колкото и това, което не си изсвирил.
Още нещо за британците – хем вдигат купон и веселят, хем не си правят майтап с джазовото изкуство, в основата на което е свободата. Не мога да не изразя задоволството си от проекта и нетърпението си да го пипна с ухо на живо, да уловя прекрасната първа секунда, която се разтяга като в „Матрицата“.
И Пит, и Пол, са силно свързани с театралната музика, което е още една идеална предпоставка да ги съберем на обща сцена с нашата формация Fly We To The Moon, чийто дебютен албум за лейбъла BigBanda излезе в началото на годината, обясниха избора си за съпорт организаторите. Двамата имат чудовищна концертна биография с другите си формации, но като Eyebrow ще свирят извън Великобритания за пръв път именно в рамките на Alarma Punk Jazz и част от честванията на 80-ата годишнина на БНР.
„Garden City“ е издаден от американски независим лейбъл с главен селекционер Деян Илич от Eyot, която формация спря дъха на родните меломани с концерта си в Първо студио на БНР преди две седмици. Дълбоко убеден съм, че българската група Fly We To The Moon заслужава специално внимание. От сцената на актуалния клуб-совалка към Луната ще изстрелят Росен Захариев–Роко – тромпет, перкусии, Александър Даниел-Санди – барабани и Тодор Стоянов – клавишни (иначе в групата участва, както знаете, и Георги Дончев – бас, но той сега е в Берлин). Проектът импровизира свободно, като експериментира с ритъм, звук и тишина, а артисти и публика участват заедно в преживяването.
„Музиката е летящото килимче, което ни прави свободни като деца. Накрая не ние свирим музиката, а музиката свири нас!“, споделят от групата, която изпълнява импровизирани на момента пиеси, интуитивна реакция към силата, с която музикантите се сливат, като стремежът им е да се освободят от музикалното си минало и да се обединят чрез общ език.
Историята им започва официално с името Fly Me To The Moon през 2010-та, но се чудя дали и не ги гледах за първи път в несъществуващия вече джаз-бар „Соул Ин Дъ Хоул“ доста преди това. Както и да е: плюс или минус година-две не са от кой знае какво значение. Доста оригинали преминаха през формацията, но всички те бяха любознателни и си задаваха сложни въпроси като „Кои сме?“ и „Накъде сме тръгнали?“, без обаче да вървят в стъпките на илюзията. Отговорите мъдро решиха да потърсят с помощта на пътуване от традицията към съвремието, което включва както интерпретирана музика, така и авторски парчета. И ето – първият диск, макар че много закъсня, все пак се появи накрая в каталога на лейбъла BigBanda …
Текст: Ивайло Кицов
