За Биньо Иванов най-често съм чувала определението гениален. Епитет, който толкова трудно се изплъзва от устата на хората, когато не става дума за Ботев. После се добавя неразбран и неразчетен.
Поетът не е пасвал към нито една съществуваща матрица. Талантът му не си поставя граници, създава светове, към които всеки един четящ може да открие свой собствен ключ и да потърси вяра и извечност, да разруши и да създаде отново себе си. Сили и възможности, които във времето на комунизма са преследвани и унищожавани.
Биньо Иванов живее сред парадни поети и няма как това негово изричане от дълбините да бъде възприемано от всички и поето като жива истина. Истината тогава е била стъпквана в момента, в който покълва.
Биньо Иванов е роден на 16 януари 1939 г. в село Бараково, Благоевградско. Завършва висше икономическо образование във ВИИ „Карл Маркс“ – София през 1965 г. Установява се в Кюстендил. Работи като икономист в завод „Марек“ в гр. Кюстендил и като редактор в алманах „Струма“.
Въпреки целия фалш и лъжа на тогавашната среда, някои от поетите-началници – Любомир Левчев и Георги Джагаров, не могат да пренебрегнат таланта, който расте пред тях и му подават ръка.
Но нищо не трябва да се случва бързо и лесно, първата му книга „До другата трева“ излиза със забавяне от 6-7 години едва през 1973 г.
ДО ДРУГАТА ТРЕВА
До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.
(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)
до другата трева,
до другата трева.
Днес Едвин Сугарев пише за това стихотворение и за поезията на Биньо следното:
Напразно любителите на прилежното слово могат да търсят обяснения какво свързва средречната песъчинка със светилото на небето, как една малина може да бъде нахапана и една забрадка ужилена, защо начуканият боб е разсеян и прочее подобни – не, няма да намерят обяснения. Нещо повече: не са нужни – заедността на всички тези фрагменти се съдържа в интуицията, скрита зад голата дума “всичко”. Нещо още повече: няма време за обяснения…
…то е и първото стихотворение в тази първа стихосбирка. И това стихотворение е реквиемно: Биньо се сбогува с нас още преди да е започнал. Защо?
Защото няма време. Никога няма време в поетичното битие – нито за обяснения, нито за колебания: на това съзнание се дължи всъщност и извънредната екстремност на неговата поезия – нейната сила да ни влече, да ни вмъква в своите въртопи; нейното жадно всмукване, което пръсва дори езиковите решетки, разгражда всички ограничения, оставя словата и усетите свободни.
В своето време Биньо получава подкрепата на критиците Атанас Лазовски, Енчо Мутафов и Михаил Неделчев и на поета Иван Цанев.
Следват „Над полето, сред небето“ (1979), „Навярно вечно“ (1980), „Природи“ (1985), „Стихотворения“ (1989, 2004), „Пътешествието на бабините очила“ (детски стихотворения, 1989), „Си искам живота“ (1993), „Часът на участта“ (1998).
Силно изявена личност, избрала живота извън обслужващото пишещо съсловие. Голямата българска поетеса Екатерина Йосифова и близка до поета споделя, че Биньо е показвал нетърпимост към всяка лъжа – в живеенето и в писането.
Неистово презира политическата демагогия. Биньо единствен реагира светкавично при окупацията на Чехословакия със страшната „Балада за бензина“.
Художникът Свилен Блажев разказва, че 90-те години били бедствени и трагични за Биньо Иванов и той буквално изгорял в тях.
Единственото стихотворение, прочетено от поета, което се съхранява в Златния фонд на БНР, е „Контра-архив“, писано през 1996 г. След неговата смърт има множество изказвания и интервюта за поета, неговият глас обаче липсва.
През 1993 г. Биньо Иванов обявява гладна стачка в подкрепа на Едвин Сугарев, който иска оставката на президента Желю Желев.
Умира през 1998 година. Посмъртно е носител на специалната награда на Сдружението на българските писатели.
