За своите почти три десетилетия съществуване независимите издатели от АСТ успяха да наложат европейските джаз пианисти като част от схващанията за съвременна импровизационна музика. Един от тях е Йоаким Кюн, който в последните години се бе отдал на експерименти на ръба на възприятията за „радиофоничност”. Когато чух заглавния сингъл от новия му албум „Touch the light” и особено след като видях траклиста, едвам изчаках деня на излизането му. Познатата от литературознанието „Теория на излъганото очакване” пасна и на соло-албума, записан на домашния му роял в Ибиса.
Кюн безспорно е добър пианист, на чиято творческа траектория мнозина биха завидели. Доста от включените балади са част от един или друг момент от кариерата му и надеждите ни спрямо тях са сред най-изразените. Оставям настрана началото, включително екземплярната интерпретация на частта от Седма симфония на Бетовен. Освен преклонението му пред големия майстор, Кюн има и физическа прилика с него, поради която колегите му често го наричат Бетовен. Стигаме до любимото на много поколения „А remark you made”. С него отдава почит към Завинул, който е в журито на конкурса „Гулда“, дал на Кюн възможност да напусне Германската демократична република. Басът на Джако Пасториъс в композицията обаче, се оказва незаменим. Колкото и да приветстваме липсата на ефекти при пианото на Кюн, в конкретния случай той не може да достигне дълбините на Пасториъс, каквито дори и за вокала на Ал Джароу не бяха лесни… Според издателя, пианистът е реагирал първоначално отрицателно на идеята да записва балади: „може би когато стана на 90“ – в типичен немски стил се е пошегувал Кюн. Проблемът обаче не е в баладите такива каквито ги познаваме. Част от вариантите им в повечето случаи не отстъпват на оригиналите. Така е и сега, но за съжаление не ни водят и много по-далеч. Версиите на Кюн са далеч от това да ги превърнат в джаз стандарти. Най-големи бяха очакванията ми към изпълнението му на „Последното танго в Париж“, в чийто оригинален запис е участвал. Резултатът е по-скоро реквием за едно отдавна отминало време.
Това далеч не значи, че албумът не е хубав. Авторските композиции на Кюн – заглавното и „Синтра“ са тези, които разкриват красотата му. Така е, когато интерпретаторът отстъпва място на импровизатора и композитора в него. Ако има едно парче в което Кюн отговаря на очакванията ни, то е финалното „Peace Piece“ на Бил Евънс. Като че ли есенцията на албума е събрана в неговата поезия. Едва ли ще е пресилено да кажем, че духът на Шопен, останал в Ибиса, се чувства навсякъде. „Докосване до светлината“ е повече от концепция и се превръща в откровение.
