Тоталитаризъм, жени в изпъкващи ярко червени наметала и бели бонета, които да скрият лицата, защото не те са важни, а утробата. Така изглежда антиутопията, която Маргарет Атууд създава в своя роман „Разказът на прислужницата“, възвърнал славата си след излизането на сериала „Историята на прислужницата“ през 2017 г. Това донесе много нови почитатели на авторката, откриване на паралели между авторитарното управление в книгата и политиката на американския президент Доналд Тръмп. А Атууд? И до ден днешен тя твърди, че романът ѝ не е научна фантастика, а спекулативна, защото всичко описано под една или друга форма вече се е случило.
Детство в страната, за която Америка не знае
Маргарет Атууд е родена през 1939 г. в Онтарио, Канада и е считана за една от най-великите живи канадски автори. Заради изследователската професия на баща ѝ, който е ентомолог, тя прекарва детството си нетрадиционно – пътувайки и местейки се между Отава, Торонто и горите на Северен Квебек. Там тя научава много за оцеляването, което, придобило интелектуална и политическа осанка, по-късно ще стане присъща тема за нейното творчество. Сред дивата природа на Канада Маргарет и брат ѝ имат малко деца, с които да си играят, нямат телевизор или кино, а само радио, на което не можело много да се разчита. Новините били само относно развитието на войната. Постоянното ѝ местене прави учението на Маргарет почти невъзможно и тя няма да прекара цяла пълна година в училище преди да стане на 12. Липсата на последователна образователна система обаче не ѝ пречи от малка да е захласната по книгите, а първите си поеми и пиеси да напише на 6 години. В гимназията, пише поезия, а на 16 вече е решила, че ще се отдаде на писателската професия.
В началото на 60-те години на миналия век отива в САЩ, където взима своята магистърска степен в Харвард и учи пуританска история. Именно там ще разбере, че сякаш никой не знае къде е Канада. Тя самата е възприемана като чужденка и една вечер е поканена на студентско събиране като „чуждестранен студент“, който трябва да облече своя „местен костюм“. По-късно тя се шегува, че тогава е нямала зимни обувки и затова е била без традиционния си канадски костюм. Борбата на Канада да си създаде идентичност също ще се превърне в част от темите, залегнали в творчеството ѝ.
Желязната завеса и „Разказът на прислужницата“
Само няколко години след завършването на Маргарет Атууд от въображението ѝ върху белите листи започват да се изливат романи. Един след друг по-добри, по-признати и наградени. В повечето от тях се разглежда статутът на жената и това кара феминистите да видят творбите ѝ като част от движението. Самата Атууд обаче не се счита за феминистка, защото според нея за всеки думата има различно значение и измерения на границите за това какво всъщност е феминизъм. Именно на една от тези граници се намира и един от най-известните ѝ и коментирани романи – „Разказът на прислужницата“.
През пролетта на 1984 г., когато Маргарет Атууд сяда над взетата под наем немска пишеща машина и започва да пише романа, тя вече е утвърден интернационален автор. Съпругът ѝ е писателят, за когото „всяка жена автор трябва да е омъжена“ – Греъм Гибсън, – а тя самата живее за известно време в Западен Берлин. В този мрачен и разединен от Студената война град почти няма живот, защото стената плаши… Множеството свободни жилища умишлено се дават на чуждестранни артисти, субсидирани да живеят и творят там, за да не се чувстват жителите толкова откъснати. И ето че мрачният дух на Берлин ще заживее и в тоталитарната република Галаад, превзела САЩ в романа на Атууд.
По това време Атууд успява да надникне и зад Желязната завеса, посещавайки Чехословакия, Източна Германия и Полша, и да види какво се крие там. Атмосферата, в която темата на разговор рязко се сменя, страхът от това с кой може да разговаряш, как да предадеш по обиколен начин информация и чувството, че си шпиониран постоянно се пренася в романа. Изведнъж не просто годината 1984-а се вселява в книгата, но и „1984“ на Джордж Оруел сякаш заживява нов живот в тоталитарното кошмарно бъдеще, описано от Атууд.
„Това не може да се случи тук“
„Разказът на прислужницата“ е преди всичко пример за спекулативна фантастика, защото въпреки че излиза през 1985 г., а действието на романа се развива в бъдещето, представеният алтернативен и дистопичен свят все пак не е толкова далечен на действителността. Атууд оставя въображението си дотолкова, че да опише вече видяното в света по художествен начин, но въпреки всичко като реален сценарий. Защото всичко в творбата ѝ вече се е случило някъде под една или друга форма.
Видяла силата и жестокостта на деспотичните режими, в романа си тя поставя една такава възможна политическа диктатура в лицето на тоталитарната република Галаад, която е превзела Америка. Тази република, на чиято повърхност се носи пуританското целомъдрие, е изградена именно върху тези религиозни корени на страната. И Атууд, основавайки се на своето обучение в Харвард, много умело и с интерес описва тези привидни ценности: целомъдрен живот, скромно облекло, трудолюбие.
Разделени на касти, жените се отличават само по едно: дали могат да раждат. Облечените в алено червено са плодовитите прислужници, които един път месечно извършват ритуала на оплождането със своите господари, включително съпругата, облечена в синьо, която ѝ държи ръцете. В един свят, който всеки ден бива екологично разрушаван, идеята, че жените са изгубили способността си да забременеят не е толкова невъзможна. А във факта, че биха се използвали и само като утроба, Атууд се е убедила в управлението на румънския диктатор Чаушеску, който забранява абортите, а жените трябва да имат поне четири деца.
Творчеството ѝ е просто едно описание на настоящето, но в бъдещето. А там всичко е възможно. И Атууд пише своя антиутопичен роман, защото казва, че никога не е вярвала, че „това не може да се случи тук“, давайки ясна препратка към пророческия роман на Синклер Луис от 1935 г. („It can’t happen here“).
Екранизиран в телевизионен сериал през 2017 г., романът на Маргарет Атууд заживява нов живот. И то във времена, в които Америка наистина се намира в епохата на политика, целяща да върне страната към минали ценности, водена от един мегаломан, който потъпква женските права със забраната за аборти. Много от протестиращите жени използват именно женската визия, описана в романа, за да протестират. И в крайна сметка романите се сбъдват. Жени в изпъкващи ярко червени наметала и бели бонета, които да скрият лицата, защото не те са важни, а утробата…
