Смъртта се е настанила на площад „Славейков” между Столичната библиотека и Макдоналдс. Вече две седмици кубичната арт инсталация „Преди да умра” приканва и провокира минувачите да напишат, какво биха направили в остатъка от живота си. Седемдесет и пет са държавите, в които тя присъства и България е една от тях. Създателката ѝ Кенди Чанг описва концепцията си като „memento mori за съвременната епоха” – „Помни, че си смъртен.”
Смъртта за траките била празник – край на нарастващо с годините страдание. Будистите пък я възприемат като етап от дългия път на прераждане на душата. Във философските есета на Мишел дьо Монтен смъртта присъства като вдъхновение за по-наситен живот и работа, а осъзнаването ѝ – освобождаване за постигане на щастие.
Как съвременният българин определя отношението си към смъртта? И как ще реагира онази с косата, когато прочете списъците с желания? Дали подобно на беловласия старец, който дава подаръци по Коледа, ще се смили над хората и ще ги остави да поживеят още малко? Или ще се ядоса, че има толкова много „fuck you”, надраскано със спрей, по неин адрес? Смъртта в България е малко по-мръсна, по-осквернена, по-унижена. С цялото си същество българинът се държи като безсмъртен.
И сега, на пейката до Славейкови, е седнал възрастен мъж над осемдесетте. Той наблюдава внимателно случващото се пред инсталацията. Очите на няколко 5/6-годишни деца са приковани от цветните тебешири. За тях плановете, животът и смъртта са нещо далечно и необяснимо и затова те рисуват сърца и усмивки. Жена в инвалидна количка пише бавно и изписва красиво всяка буква… „Преди да умра, искам да тичам.” Преминава тийнейджър със спрей в ръката, заличава думите ѝ. Мъж хваща тебешира, хвърля го, а от очите му потичат сълзи. Не пише нищо. Може би е загубил близък? Или самият той е тежко болен? Момичета си правят селфи с надписа „Преди да умра”, плезят се. Дори не се захващат да пишат, нали животът тепърва им предстои. Как ще се съберат в един ред? А колко е дълъг редът с желанията на стареца на пейката – може да има над двеста желания и да надживее всички?
Милиони се стичат от целия свят, за да поставят в пролуките на Стената на плача в Йерусалим най-съкровените си молитви към Бога. С вярата, че Господ именно там ще ги чуе. Думите на техните молби са невидими за останалите, скрити в сгънати листове. Същият този ритуал се извършва на хиляди други места, но когато това е на показ, на площада, нещата са по-различни. Има ли българинът смелост да напише открито своите мечти или, омаловажаването и подигравката надделяват?
Посланието на „Преди да умра” не е смъртта, а животът. То се крие в действията, решенията. Представете си – обичате някого, но не го казвате, дали защото се страхувате от реакцията, пазите егото си или просто го отлагате за утре. Memento mori. За този „някой“ може да няма утре.
„Животът е сумата на всички твои избори” казва Албер Камю. „Преди да умра” събира мечтите ни – реални и автентични или пък нереални, задоволяващи егото и страха. От нас зависи какво ще изберем. И може би не е зле да си направим такъв списък. Да си припомняме всички тези неща, които искаме да извършим, постигнем, видим, преживеем. Защото за нас човеците, всеки ден, преди да дойде следващият, е денят… преди да умрем.
Арт инсталацията на Славейков призовава към вглеждане навътре, към ретроспекция и равносметка на живота ни досега. Мисълта за смъртта пренарежда приоритетите и изважда на преден план истински важните неща.
Какво написах аз? – „Преди да умра искам да обичам…”.
Автор: Иван Тасев
