Известни са спекулациите на тема „най-добър джаз-албум за всички времена“. Джазът все пак не е световно първенство, нито тромпетът на Майлз Дейвис може да бъде сравняван със саксофона на Джон Колтрейн. Само две седмици след като участва в прокламирания повсеместно за най-добър албум “Kind of Blue” на колегата си Майлз, „Трейн“ започва записите на опуса си “Giant Steps”, с който му е писано да влезе в историята като равен на Майлз. 60 години след излизането на оригиналния стерео албум – нещо сравнително ново по онова време – издателите от „Рино“ ремастеризират траковете и добавят алтернативните като бонус. Всеки присъствал на запис, особено на джазмени знае каква трудност е да избереш най-добрата (според кого?) версия. Продуцентът обикновено има тежката задача да убеждава музикантите да се откажат от останалите, но това не значи, че „за икономия“ изтрива лентите.
Както сигурно сте забелязали, забележките около горния трейлър повдигат повече въпроси, отколкото дават отговори на основния въпрос за източниците и авторите на ремастеризацията. Отговорите са в прес-съобщението, което цитира някои от авторите на допълнителните текстове към т.н. „супер делукс“ издание, където освен осемте алтернативни записа има и други студийни такива, които да оправдаят цената и медийната треска, съпътстваща обикновено подобни преиздавани шедьоври. Защо шедьоври ли? Патината на годините не затъмнява блясъка им – факт е, че през 2001 албумът е интронизиран в „Грами Залата на Славата“, а колкото и странно да изглежда в сравнение с по-популярни жанрове, албумът покрива критериите за „златна плоча“ едва в 2018. Дотогава няколко от авторските композиции на Колтрейн успешно заживяват своята битност на джаз-стандарти (най-вече заглавната и посветената на съпругата му „Найма“). Сред най-интересните им версии, които почти ежедневно са в ротация в стрийм „Дуенде“, можем да отбележим следните. За първата, дуото на Ииро Рантала с Улф Вакениус, хармониката на Антонио Серано, пианото на Буге Веселтофт или триото на Мишел Петручани на живо от Карлсруе в 1988. За втората – пианото на Чано Домингес, отново хармоника, този път на Оскар Кастро-Невеш, вокалът на Анжелик Киджо със Симфоничния оркестър на Люксембург, китарният дует/дуел на Карлос Сантана с Джон Маклафлин от фестивала в Монтрьо (2011).
Още с излизането си албумът привлича вниманието и на друга, освен джазова публика. Oт концептуалните композиции и безкрайните сола, по които идва и прякора му „трейн“ няма и следа, а до “A Love Supreme”, считан за връх на кратката му кариера (умира на 40), има още време. Критиците вече говорят за нотните му арпежи, самият той описва техниката си така: „започвам фразата си от средата и я развивам едновременно и в двете посоки“. Алтернативните записи и на заглавното парче, и на „Найма“ дават представа за взискателността му – от „фалстарт“, през недовършено развитие на темата, та до безупречни последни „тейкове“. Флуидният му звук не оставя равнодушен слушащия, дори да не е фен на би-бопа. Атмосферите му имат кинематографични измерения, като в някои случаи направо ни потапят в мъглявите от цигарен дим клубове от онова време. Духовните му търсения ще се увенчаят в последните години на живота му с достигане до „истината“, към която се стреми не и без помощта на психотропни вещества, които му костват доста ангажименти в различни периоди на творчеството му. Но това са само подробности от пейзажа, в който остават гигантските стъпки на Колтрейн, обявен впоследствие и за светец в посветения му храм.
