Както вече тук е ставало дума, турнетата на „джаз-дипломацията“ не са само еднопосочна пропаганда с цел приемането на една суперсила и в културните ѝ измерения. Дюк Елингтън в началото на 60-те е много повече от жива история на американския принос към музиката на 20 век. С половин век на сцена той е достатъчно добре запознат с всичко, което може джазът, както и предусеща какво още не е асимилирал. Понякога аранжиментите му предизвикват негативни реакции – като прочита му на Григ, възмутил Кралската Шведска Музикална Академия, която го определя като „обиден за северната музикална култура“. Явно свободна Швеция е доста по-консервативна от съветската Екатерина „Трета“ (Фурцева), която въпреки направилата я известна реплика „днес свириш джаз, а утре ще продадеш родината“, като министър на културата по времето на Хрушчов няма забележки към сюитата на Елингтън по „Лешникотрошачката“ на Чайковски, където Елингтън превръща „Валса на цветята“ в „Танц на флореадорите“. Да не говорим, че именно от там тръгват и първите парчета, с които Елингтън прави своята заявка за пантеона на уърлд-музиката. Като куриоз само ще споделим, че тези сюити, заедно с тази по „Благодатния четвъртък“ на Стайнбек са събрани в един албум, „Суингиращи сюити“.
Обикаляйки с оркестъра си Далечния и Близкия Изток, Елингтън попива звучности, преработва музикални традиции и отваря нов етап в глобализацията на джаза, сравним с този на Майлз Дейвис със “Sketches of Spain”. „Арабеската“ на Елингтън/Чайковски намира свое развитие в „Далекоизточната сюита“, излязла в 1967, макар че Далечният Изток присъства само в една пиеса – последната, “Ad Lib on Nippon”. Контрабасът се опитва да наподобява звучност на шамисен, но усещането е като от т.н. „стереокартички“ с намигащи японки от същото време. Единственото парче от там, което има всички характеристики на нов джаз-стандарт е посветеното на иранския град Исфахан, поето впоследствие от Гари Бъртън, Джо Хендерсън, Арт Фармър, Джо Пас, та до Стив Вай. Нищо, че парчето е писано преди турнето (1963) под името „Елф“. “Blue Pepper (Far East of the Blues)”е опит да се намери ответност в ориенталската ритмика на брас-секцията, която не отива по-далеч от подобната заявка на „Блу Рондо А ла Тюрк“ на Брубек. И ако албумът има донякъде предрешена съдба от прекратяването на турнето (убийството на Кенеди връща музикантите в родината им), той далеч не е последният с подобна насоченост от творчеството на късния Дюк.
Последното, шесто десетилетие на сцена и в студио, Елингтън посвещава и на други две сюити с насоченост към уърд-музиката: „Латиноамериканска сюита“ (излязла в 1972) и „Афро-евразийско затъмнение“, записана в 1971, но излязла на пазара година след смъртта на Елингтън. В интродукцията си към “Chinoiserie”, Елингтън говори за репликата на канадския професор Маршъл Маклуън, „the whole world will going Oriental”, която му дава заглавието. Разбира се, много сме далеч от едноименната композиция на Чайковски от албума му от 1960, с който започнахме. Но не трябва да очакваме, че във втората пиеса в албума ще чуем инструмента, дал заглавието ѝ – диджериду. Нали и тромбонната секция трябва да заработва! Трябва да минат още десетки години, за да могат австралийските аборигени да асимилират неприсъщите им култури, джазмените да инкорпорират по-редките локални инструменти/музиканти в бандите си и вече да не ни учудва появата на диджеридуто както по европейските улици, така и в българските концертни зали („Болкан сайънтистс“, „Оратница“ и др.) или в музиките на мексикански аржентинци, които сме представяли тук.
Музиките във второто десетилетие на 21 век вече нямат строги жанрови ограничения и импровизационният характер може да събере стар инструмент с ритуално значение като диджеридуто с хенг – най-новото попълнение на джазмените, създаден на границата на двете хилядолетия. Но едва ли прекрасните съчетания на творци като Мишел Портал и Мино Синелу с диджериду-майстор като Стивън Кент (албумът им „Бурунди“) биха се появили и впечатлили без предходници като Дюк и неговите странствания из все още девствените джаз-селения.
