Произходът ѝ е няма накъде по-сложен – цигански-испански-руски. Пее фламенко, джаз и уърлд без помен от частушки, но с романе привкус. Гласът ѝ звучи еднакво убедително в ладино приспивни песни, в романси на Гарсия Лорка, електро-индийски катаци, бразилски и афрокубински „самбатериас“. Изписването на името ѝ едва ли несъзнателно е омофон на „царина“ (царкиня). Удоволствието от откритието на подобна млада, широко скроена и достатъчно експанзивна личност не може, а и не трябва да е ежедневно. За разлика от Росалия, Карина „Ла Дулсе“ e чужда на каквато и да е модна идентификация. В няколко последователни сингъла в последните месеци изгражда чудесни контрастни звукови пейзажи („Jorii“), пренарежда регето (“One Love”), нюуейвът на „Юритмикс“ става джипси-фюжън, а фламенко-напевът тръгва на път към преоткриване на индийските си корени не и без известно намигване към денс-културата на Ибиса.
За себе си Карина предпочита да говори като изследовател на тези пътища на отиване и връщане на циганската култура от Индия до Испания и обратно през Европа до черноморските брегове след прогонването им заедно с маврите и евреите в края на 15 век. Затова е и интересът ѝ към сефарадската музика от онова време, следваща сходни пътища на разпространение, като влиза в контакт с приемните култури без да изгуби характерността си. „Търся място, където да се спра, но никога не спирам“ – споделя Карина за работата си с корените, които правят уърлд-звучностите според самата нея, „така очарователни“. Усещането за успех при нея върви за ръка с възможността да споделя с модерни хора по цял свят, споделящи нейните ценности.
След като печели награда на фламенко-фестивала „Вива Испания“ където журито се ръководи от Монсе Кортес, Карина се прехвърля на отсрещния африкански бряг при туарегите и берберите, където записва първото парче от проекта си „Тя – 12 тайни от женската душа“. Със сигурност нейните са много повече. Етно-акапелната ѝ версия с лупове на „Алилуя“ на Ленърд Коен е не по-малко интересна от тази на Енрике Моренте, като една от впечатляващите такива. Подобен е и резултатът с „Пустинната роза“ на Стинг, където импровизационният ѝ начален бийтбокс прави неузнаваемо любимото ѝ парче. С минимален собствен ритмичен акомпанимент на китара влиза в кожата на Камарон и неговата интерпретация на детската песничка на Лорка „Ла Тарара“:
Както стана дума в началото, албумът ѝ „Андалусия“ представя от една страна реконструиране на сефарадски мелодии (началото ѝ е още преди години с първия клип в текста), и от друга – с нов прочит на Лорка. Богатството на албума се допълва от двата финални традиционни танца – фламенко-соронгото върху базата на тонадияс и севияна. Разбирам закачката ѝ, че нейната е от 13 век, но това е трудно доказуемо – първите запазени писмени свидетелства са от идването на Католическите крале Исабел Кастилска и Фернандо Арагонски, а текстът с видоизменения е част от традиционните вокални „бродерии“ около основните палос фламенко (фламенко-стилове). Като в конкретния случай тя добавя свои думи около основните строфи на Лопе де Вега и Лорка – „Вива Севия, вива Триана!“ – кварталът на хитаносите и старите таблаос фламенкос. „Сладка“? Не повече от аромата на портокаловия цвят, но почти толкова упойваща.
