Във времето на карантината хората търсят липсващата им сигурност и за мнозина тя е свързана с опората, която им дава познатото. Включително музиката. Забави се и дори спря излизането на нова музика, най-вече от комерсиален тип. Липсата на концертно представяне бе усложняващ фактор, а прекаленото облъчване от всякакви екрани промени тенденцията на консумация на музика онлайн. Превес в дигиталните платформи имат компилации от любими музикални моменти, но логично липсват позабравените певци и групи. Подборката тук е от първата половина на 70-те, а общото между считаните днес за сълзливи хитове са истинските истории зад тях.
“Sebastian” може да бъде наричан симфо-рок, барок, готическа балада – дори от създателя си Стив Харли, който ни гледа на стари години от заглавната снимка. Още преди да създаде „Кокни Ребъл“, като журналист на свободна практика и на модното тогава ЛСД, той се пробва с песента, в която се оглежда, като я свири по метростанции – най-вече на „Портобело роуд“. „Това бях аз тогава, все едно се гледах през тръба“ – твърди в наши дни човекът, вложил симфоничен хор и оркестър в една седемминутна балада, която първоначално остава загърбена в родината си, за да покори континента. Отражението ѝ стига и до съседна Гърция с прекрасно изпълнение на гръцки на Василис Папакостадину, който кани и Стив Харли на свое шоу и двамата я съживяват на два езика:
Шериф-Едине Харуби със сигурност не говори нищо почти на никого. Затова белгийският му продуцент Жан Юисман го кръщава Шариф Дийн и още втората му песен в дует с младата и чаровна студийна вокалистка Евлин Д‘Хайзе в далечната 1972, когато още не е развита концепцията за летните хитове, застава начело на класациите в Белгия и Холандия и понеже се пее за любов (без сексуални намеци) прескача и насам. Клипът е с типичен белгийски хумор – чудя се дали Костурица не се е вдъхновил от старчока, който хрупа цветето на девойката от дансинга. Заглавието казва всичко: „Обичаш ли ме? Да!“, а по ирония на съдбата, авторът се преселва в отвъдното навръх Свети Валентин 2019:
Групата „Манхатънс“ не трябва да се бърка с „Манхатън Трансфер“, нищо, че е вокална и както името ѝ подсказва – от Голямата ябълка. Малко по-късно от Шариф Дийн те също превземат чартовете в Белгия и Холандия също с балада с любовна насоченост, в случая – тъжна. Авторът ѝ е басист в бандата, който разказва, как текстът му е дошъл посред нощ и той си го е записал на касетофонче заедно с малкото си пиано. Впоследствие той само прави речитатива на незабравимото интро, което бе накарало Миряна Башева да го включи в репликата си – „по стар славянски обичай, let just kiss and say good-bye” – скрита гавра с опитите да бъде наложен съветския танц „леткис“. Но все пак едноименното парче има опити и за кавъри – на Браян Адамс (без речетативното интро) и на реге-формацията “UB40”. Но съвсем друго си е оригиналът:
Софт-рокът на 70-те може в наши дни да изглежда до болка сълзлив, но едно от парчетата с патетични мъжки вокали – “Sylvia’s Mother” на групата „Д-р Хук и Медисин шоу“ е по истински случай. Любовта на живота на поета Шел Силвърстейн наистина се казва Силвия и той наистина говори с майка ѝ, докато тя е до телефона и не знае кой я търси. Дори и влакът, който трябвало да не изпусне е бил в същия час – 9, за който се пее и в песента. Поетът е бил убеден, че ако Силвия е била разбрала, че я търси той, със сигурност е нямало да се разделят. Хитът е адаптиран и на френски от бившия джазмен Саша Дистел. Той променя зловредния персонаж и така се ражда “Le père de Sylvia”, която отива явно надалеч, защото има полет – отново в 9.
Името на „Хот чоклейт“ го измисля рецепционистката в „Епъл мюзик“, където Джон Ленън ги е поканил да записват. „Ема“ е соул-баладата им, която е доста променена от първоначалната история. Фронтменът на британската банда Ерол Браун малко преди смъртта си разказва, че всъщност това е историята на майка му. Той е на 19, когато тя умира. „Фалцетът ми бе съвсем спонтанен – така се почувствах“, споделя той за „Индипендънт“. В звукозаписната компания, с която работят след фалита на „Епъл мюзик“, първоначално намира историята за твърде мрачна и бавна. Така песента става за 17-годишно момиче, което разбира, че няма да се реализира като киноактриса и се самоубива:
„10 сс“ остават в историята на 70-арските „блусове“ с многоласията – фон на “I’m not in love”. Всъщност става дума за обратното. Авторът на парчето Ерик Стюърт в интервю за „Гардиън“ обяснява, че си е задавал заглавието като въпрос след разговор с жена му, която се оплакала, че вече не ѝ казвал „обичам те“. „Ако ти го казвам непрекъснато, ще се изтърка“. И почва да си мисли как да се изрази. При първия запис барабанистът го определя като боклук, но чуват как секретарката си го тананика, а чистачът си го подсвирква. Дават си сметка за потенциала и добавят насложени 256 семпъла с гласовете си за бекинг хор без думи. Няма как да му останеш равнодушен – дори и последните „карантинни“ коментари в тубата го показват:
