Когато говорим за музеи, трябва да сме готови да се сблъскаме с всички странности на човешката цивилизация, които тя е способна да изложи в един музей. Човешката цивилизация сама по себе си е огромен музей, който се самонаблюдава (или пък не). И докато 2020 ще остане в историята като трудна за разказване на бъдещите поколения, ето какво едно днешно поколение посетители на музеи видя в канзаския Нелсън-Аткинсън музей преди няколко седмици.
Хумболтовият пингвин, или още известен като перуански пингвин, е застрашен от изчезване вид със статут на уязвим. Птицата е социална, живее в големи колонии в Перу и Чили, а основната заплаха за пингвините от този вид е, разбира се, човешката дейност. На свобода те могат да живеят до 20 години, а в зоологически градини – до 30 години, тъй като в дивата природа животните страдат от липса на храна, а за липсата на храна си има причина. Тримата посетители на затворения заради карантината канзаски музей Нелсън-Аткинсън са питомци на близката зоологическа градина, която също е (била) затворена.
И докато медиите по света цъкат в удивление от странното сътрудничество между двете институции и от необичайното (или пък съвсем закономерно) предпочитание на Караваджо пред Моне, което пингвините са демонстрирали по време на посещението си, аз се замислям за материалността на музеите като паметници на тази самонаблюдаваща се (и самохаресваща се цивилизация). Какво биха били музеите, ако няма хора, които да ги разглеждат? Не просто да няма пингвини, които да бъдат пратени от хората, за да разгледат човешкия музей, а изобщо да няма възможност да помислим за това, какво биха предпочели да гледат пингвините? Да я няма човешката гледна точка, по-просто казано. Но това не е възможно, ще кажете вие. Разбира се, че не е. Затова и експериментът на музея и зоологическата градина е забавен, но ето че поради същата причина е някак тъжен.
Забавното се крие именно в странното смесване – птици, и то застрашени, на разходка из музей, който е затворен. Ясно е, че всичко това се прави с идеята да се осмислят и потвърдят символният капитал, работата и съществуването на институциите. Знаем обаче, че едно от началата на музея като институция е свързано някак с идеята за ексхибиционизъм, показност, желание да съобщиш на другите какво притежаваш (и желание да покажеш какво си запазил от „притежанията си“). Това особено важи за американския музей, но има и европейски музеи, които са започнали като частни колекции на особено богати (и влиятелни) семейства.
Зоологическата градина, от своя страна, пак е място за колекциониране, с допускането, че колекциите ѝ все пак могат да имат своя гледна точка към заобикалящия ни свят. Всъщност, историята на естествените науки познава немалко хора, които смятат, че животните следва да живеят на свобода, а не в затвор. Не са малко и хората, които са на мнение, че затварянето на природата под похлупак с ужаса от собственото ни влияние върху нея и върху другите видове, и с надеждата, че така ще се реваншираме на тази Природа и на тези видове, е абсолютна еманация на човешката глупост. Именно по тази причина експериментът е тъжен, дяволски тъжен.
Трите пингвинчета – Бъбълс, Маги и Бъркли – на мен ми изглеждат по-скоро впечатлени от свободата си и от различната обстановка (това изглежда неоспоримо ясно). Затова е и странно, че в поведението и интереса им се търси „под вола теле“, нещо забавно, нещо необичайно, нещо човешко, да си го кажем. Искаме да гледаме в огледалото на природата и нейните обекти и да виждаме там себе си. Както искаме да гледаме в огледалото на музея и да съзираме величието на човешкия дух, стремежа му към свобода и смисъл, проявлението на човешката воля, мечтателност и изобретателност. (Това приблизително пише на началната страница на музея Нелсън-Аткинсън.)
Тук едното огледало се оглежда в другото огледало, а ние цъкаме в изумление, че животни, които би трябвало да са свободни, всъщност се носят със смешната си походка из място, което би трябвало да ни срещне с представата за човешко. Има известен чар в осъзнаването през месеците на карантина, че „сега кучетата извеждат нас, а не ние тях“. Но къде отива този чар, когато пингвините в музей се коментират така: „Докато вие сте в карантина, пингвините са навън и се забавляват.“ или „По-интересно е да ги гледате как си играят, отколкото да ги гледате как гледат изкуство.“? Нима цялата идея е да е интересно? Не става ли твърде скучно така?
