Дълго време сериозните джазмени пренебрегваха шведската четворка, заела в седемдесетте световния топлист след ливърпулската, която определено привличаше имена като Сара Воун и Ела Фицджералд. Нищо подобно не се случи с композициите на Бьорн и Бени, поне не до началото на новия век, когато израсналите с музиката на АВВА музиканти в импровизационните жанрове не решиха да се пробват в разни аранжименти като фънкарския на тромбониста Нилс Ландгрен или в груува на триото около барабаниста на „Уедър рипорт” Стив Гед. Междувременно и соло-пиано версиите на Бени Андерсон носеха определен импровизационен момент, който ги отдалечаваше от смуут-джаза и разкриваше хармоничните богатства на оригиналния им авторски замисъл.
Сходен е резултатът при холандската формация около певицата и аранжор Юдит Нийланд, от която се откроява тенор сакса на познайника ни Юри Хониг („Summer night city“, “Waterloo”), участващ в подобен проект и върху музиката на „Пинк Флойд“. Юдит определено може да изненадва. С отличен френски, тя прави от досадно-предизвикателното “Voulez-vous“ история в стилистиката на музата на Майлз, Жюлиет Греко (“Deshabillez-moi”). Но пътят до там минава през планини от суинг и облачета от скат („I do I do I do I do”, “Money Money Money”), меандри от пост-боп (“I have a dream”), плажове от джаз-балади (“Waterloo”) и миражи от би-боп (“Lay all your love on me”). Едно от не много изтърканите парчета – „Head Over Heels“ затвърждава с цигулковата си партия, че тайните градини са може би подсъзнателната причина, която кара всеки, който в младите си години се е срещал по един или друг начин с АВВА да се радва на подобна среща след години, когато дърветата са пораснали с нас, но очарованието им е не по-малко.
Оригиналните аранжименти от 70-те и 80-те не само при АВВА залагаха на брас-секции, било в интро („I do I do I do I do”), било в хорус (“Voulez-vous“), хубавото тук, е че всичко това е превърнато във вокализи, ритмите са променени до неузнаваемост – по-точно бавните парчета са забързани („Thank You For The Music“), бързите – успокоени („Summer Night City“). Готов съм да се обзаложа, че непредубеден млад слушател, на който родителите са му спестили носталгията си, никога няма да познае какво всъщност слуша. А това е и магията на добрите импровизатори – да загатват на моменти нещо познато и през останалото време да държат публиката си на тъмно. Казват, че така сетивата се изострят повече, нали?
Не на последно място следва да отбележим съзнателното избягване на всякаква електроника, така присъща на записите и концертите по онова време, пък и сега. Акустичният джаз-секстет плюс цигулка е нещо колкото леко, прозрачно, толкова и стабилно, убедително. Всъщност основният ѝ състав е традиционното пиано-трио, но всеки един от гостите има не толкова разписана партитура, колкото палитра, с която да дорисува общата картина. Където елегантният алт на Юдит изпъква, без ни най-малко да се съревновава с дуетите на Агнета и Фрида. А самба-версията ѝ на „Dancing Queen“, дори и да не се харесва на някой заради противоречието с оригиналната диско-насоченост на хита на 1976-а, би могла, заедно с „Thank You For The Music“ да мине за оригинал на Юдит, който в машина на времето е бил изпят и от АВВА.
