„Готан Проджект“ му посвещават парче и го канят в свои ремикси. Дотогава Мелинго почти не е навлизал в териториите на готан/танго-то. В родния си Буенос Айрес едни го знаят най-вече като пост-ънк, други – като дестрой-рок, трети харесват неговия дъб, а в Бразилия го помнят и като сайдмен на Милтон Нашименту. Някои френски колеги (издателите му са парижани) го наричат дори „Том Уейтс на тангото“. Какъвто и да го наричате, няма да сбъркате, но все няма да е достатъчно. Особено в току-що излезлия му „Оазис“ – последна част от трилогията за алтер-егото му “Linyera” (арго от покрайнините на Буенос Айрес, съответстващо на софийското „копеле“ или пловдивското „майна“). Двете първи части са от излизането им в ротация при нас, включително и във версии на други звезди, като Фито Паес:
Музиката неусетно еволюира от звучностите на ребетикото в началната „Оракул“ (Делфийски?), през дъб-ефекти в последващите две парчета, първото от които е посветено на търсенията „La Busqueda“ и прави преходите неусетни, за да се върне с един друг наш любимец и ре-интерпретатор на ребетико – Винисио Капосела към „Каминито“. Там е една от люлките на тангото, „конвентижосите“ на шарения квартал „Бока“ (другите са в центъра, в „Сан Телмо“). „Каминито“ е и основната линия, към която се връща през няколко парчета, както всички „се връщат на юг“ като в хита на Пиацола. „Навегантес“ може да бъде сбъркано отвсякъде с най-доброто от „Готан Проджект“, но и то, и предишното дават донякъде право на сравненията с Том Уейтс:
Текстовете, които пее са горчиво-истински – може би, защото са дело на негови приятели-журналисти – от „Вирус съм“, през „Пропасти с барабанен тътен“, до „Мечта за спасение“. Крал Карл дава път на ребетико-блуз за седемте живота на един друг голям аржентински поет и певец, познат от стрийм „Дуенде“ с фламенко-колаборациите си – Андрес Каламаро. В неговата тема се минава набързо през предишните парчета: „в началото бях вирус, после полепнах по котвата, за да се превърна в палячо, тореадор, бандит със седем живота…“ Сюрреализмът е колкото вербален, толкова и музикален, контрастите с моментите на просветление и бандонеон (“Жив съм“) – убедителни като емблематичното за новия Буенос Айрес „Пуерто Мадеро“.
„Да, стига да сме живи, няма граници за надеждите, дори и да се появи в последната секунда като оазис насред пустинята“ – текстовете звучат плашещо-пророчески, но имаме предвид, че албумът излиза в първите дни на пандемията и съвпадението е колкото случайно, толкова и неизбежно. Финалът още повече – „не си спомням как беше преди светът, който познавах“. Всеки може да приема Мелинго както си иска – гръцките му корени може и да водят до Делфийския оракул, но това е присъщо на противоречивата същност на истинските „портеньос“, както жителите на Буенос Айрес наричат себе си. И като този град, където реката прилича на океан, албумът се излива без паузи, каравелите са закотвени под небостъргачите и стига едно мечтание, за да се поеме отново на път.
