„Каквото и да ви говорят, знайте че става дума за пари“. Банален израз или крилата фраза? Когато една платформа, съществуваща от 8 години събира над 127 милиона долара за медицинските нужди около пандемията, можете да наречете този вид благотворителност както искате. Още повече, че те са дадени още преди събитието от допуснатите в долната част на афиша му (дали не е за пръв път?) вечни конкуренти между американските лимонади, козметики, електроники и какво ли още не. Важната в случая обаче е горната част на афиша. Където имената на курираните от Лейди Гага звезди осигуряват осемчасов онлайн маратон за хората, които сме затворени по домовете си. Да напомним, че „Глобал ситизен“ имат два фестивала в предишните години с имена като Риана и компания, така че проектът им “One world together at home” не би трябвало да изненадва. Още с влизането на сайта на „Глобъл Ситизен“ сме приканени да напишем заради кого оставаме вкъщи. Всеки има своя отговор, едновременно егоистичен и алтруистичен. Както и участващите артисти.
За лош късмет, когато включих лайвстрийма им, попаднах на оптимист с наднормено тегло, който ни развеждаше подскачайки, тичайки и плувайки из имението си. Не съм на възраст да се залостя часове наред пред екран с любими или не толкова, познати и не толкова музиканти, особено при възможностите на подкастите и тубата. Съзнавам какъв къртовски труд е паднал при курирането на изпратените ѝ клипове на звездата, решила заедно с издателите си да отложи излизането на поредния си албум – няма да го изстрелва в момент, когато за мегатурнета е невъзможно да се мисли поне с месеци, ако не и с години. Проблемът не е само неин, нито на издателите, нито на колоси като „Лайв Нейшън“, които сега ще си проличи дали са на глинени крака. Защото забавленията със сигурност, особено масовите, ще са от последните, за които ще бъде вдигната карантината, за радост на антиглобалистите, които в тях виждат само консумеризъм и въглероден отпечатък.
Разбира се, удоволствието да надникнеш макар и за минути в домовете на Мик Джагър, Кийт Ричардс, Стиви Уондър и да не изреждам, за някои може би е тръпка (без) много общо с воайорството. Единственото, което си мислех, че ще ми липсва, беше тръпката на живия спектакъл. За щастие, повечето от изпълненията носеха достатъчна лична ангажираност (Пол Маккартни със спомена за майка си, работеща в болница или Елтън Джон, редовен участник във всички видове благотворителни шоу-спектакли). Да, поръчково творчество е имало и винаги ще има, като доста шедьоври са именно поръчкови. Меценатството и благотворителността също могат да са достатъчна причина да приветстваме подобни начинания, обречени да станат все по-присъща част на общата затвореност, в която се налага да живеем.
На другия полюс са спонтанните творби, в защита на едно неотменно, макар и временно ограничено, наше право – това да бъдем свободни. Една „карантинна сюита“ на Сандра Нкаке и други млади джазмени, живеещи във Франция, привлече вниманието ми именно с това, е, разбира се, и с името на познайницата ни Ерел Бесон. „Нищо на света за нас не е по-ценно от свободата“ – с този рефрен, двайсетина джазмени събират любовта и творческите си енергии в един лъч надежда, от който се нуждаем не по-малко, отколкото от парите, без които не можем.
