Надяваме се това да е финалната част от поредицата за новите коронни жанрове и новата нормалност да не се окаже по-трайна от истинската.
Грегъри Портър също се радва на фенове както на джаза, така и на соул и блуз музиката. Коледният му албум „Празници вкъщи” е по-скоро плейлист на любими негови парчета, които са поднесени с мисъл за част от украсата, с която може да се участва в конкурс на местно и дори на регионално ниво. Виното на гласа му е добре сгряно и ухае на подправките под формата на щедри оркестрови аранжименти („You can join my band”) и разтапящи чувствителните души саксофонни партии („Don’t Misunderstand”). И новите коронни жанрове имат своите коронни номера.
Беше време, когато рокът бе бунт, после стана мейнстрийм, за някои сега е само спомен. Но не и за оцелелите големи имена в подигравателната за някои пенсионна възраст. Потенциални жертви на вируса, но реални на ограниченията, ето музикалните реакции на някои от тях в края на 2020. Иги Поп го нарича „мръсен малък вирус“, който е вътре в нас, но и на голямата сцена. Парчето, по неговите думи, е „прямо, по журналистически“. Елементарен бързозапомнящ се бийт, на който колкото и да не можеш да държиш ритъм, няма как да сбъркаш:
Финалът на поредицата, да се надяваме, не може да е друг освен с предизвиканата от коронавируса самоизолация и творческите ѝ отговори от двама от членовете на бандата на всички времена плюс особеното мнение по въпроса на един от техните близки колеги. Започваме с него, „Бавната ръка“. Докато за Пол репликите на хората, които не носят маска, защото това им ограничава гражданските права граничи с глупост, Ерик Клептън и Ван Морисън си навличат гнева на повечето критици именно с подобното си поведение и текст в нарочното анти-локдаун парче „Stand And Deliver“. Лично аз предпочитам по-дългия и по-смислен „Локдаун Блуз“ на Васко Кръпката.
Резултатите от самоизолациите на Пол и Ринго излизат в един и същи ден – 18.12.20, като първият взема участие и в песента на втория. Албумът „Маккартни III“ е продължение на соловите албуми на Сър Пол след края на „Бийтълс“ („Маккартни I“, 1970) и на „Уингс“ („Маккартни II“-1980). В него има всичко, което може да ви откаже завинаги (началното „Long Tailed Winter Bird“ досадно с повтаряемостта си парче) или да ви върне с машината на времето в семплите акорди на „Великолепната четворка“ с разработката на същото парче като финално („Winter Bird When Winter Comes“). Всичко е записвано по време на пандемията в домашното му студио – всички инструменти и наслагвания, включително вокалните му партии – оптимистични а ла „Уингс“ („Find My Way“), шеговито-автобиографични („Pretty Boys“), леко уморени („Woman and Wives“), енергично-рокаджийски („Lavatory Lil“). Албумът идва малко по малко успоредно с отлагането на турнетата и, честно казано, всяко зло за добро. „Другите си разчистваха гардеробите, аз – недовършените си песни“ – шегува се с „рокдауна“ си Пол, който приема латинската сентенция „Carpe Diem“ и за свое кредо: „Seize The Day“. Зарчето от корицата е застанало в деликатно равновесие, в каквото не е лошо да завършим годината и, да се надяваме, поредицата.
Ринго Стар също по свой начин продължава едно от най-хубавите си авторски участия в репертоара на „Бийтълс“, „Here Comes the Sun“ на Харисън, в която Джон не участва. Ако на някой песента на Ринго напомня дежа вю, значи е над 50-те и помни концерта „USA for Africa“ и най-продавания сингъл на всички времена „We Are The World“. Е, същото настроение – поне за мен – е успял да пресъздаде Ринго. В интерес на истината единият от авторите на хита, Лайънел Ричи, иска римейк заради пандемията, след като през 2010 парчето набира средства с новия си вариант за възстановяването на Хаити от опустошителното земетресение. Ринго успява с клипа си с участието на Пол и още десетки звездни братя и сестри да докара същия оптимизъм, с който би ни се искало да посрещнем – както той ни пожелава – 2021.
