Във времената преди пост-истините а ла Тръмп и инфодемиите, нещата бяха прости като този клип от 1987 на една мелодична и затова невинаги оценена група, “Fleetwood Mack” – “Little Lies”:
Десет години по-късно Ману Чао пише един от най-големите си хитове, но без „сладки“ и „малки“, и дори без множествено число в нечленуваното заглавие “Mentira”. Малко по-късно (2002) имах честта да водя пресконференцията му в София, но си оставихме и приказки за насаме. Като го попитах за най-големия страх, който е изпитал в живота си, той ми разказа случката с демото на албума “Clandestino”: „Спомням си първия път, когато слушахме Clandestino пред публика. Беше малък рибарски бар. Младите слушаха предимно heavy metal и ние едва ли щяхме да се впишем във вечерта. Както и да е, приеха ни, пуснаха диска ни. Предупредих, че това може би не е музиката, която харесват и те пуснаха една песен, за да не ни обидят. Казах им: “Няма проблем и да го спрете, пуснете си нещо друго”. Накрая стана така, че пуснаха целия диск, всички танцуваха и това беше първият път, когато слушах диска пред публика. Тогава си дадох сметка за филинга, който той носеше със себе си. Но имаше един човек, който не беше съгласен – един възрастен човек. Той стоеше в ъгъла, не беше фиркан (или поне не изглеждаше). Тогава мина “Mentira”. Всичко е лъжа в този свят. Той нямаше вид, че е съгласен с текста, дори никак. Стана, хвана ме за ръка (доста яко) и каза: “Ела с мен”. Отвори вратата, изправи ме срещу Атлантика и каза: “Това не е лъжа, морето не е лъжа”. Той не бе съгласен с думите ми. А аз естествено му казах: “Ти си прав“. Какво друго да добавим, освен факти? И Борис Джонсън, и Джейр Болсонаро мислеха вируса за лъжа, докато не го приютиха в телата си. А артистите преминаха на домашни концерти, чиито приходи от спонсори отиваха за техни колеги, както това се случи и в Бразилия покрай 78-та годишнина на Жилберто Жил:
Затова и плейлистът ни започва с “Mentira”, но далеч не в смисъла „всички са маскари“. Именно поради различаването на нюансите в последващите парчета непрекъснато ще се движим между претенции, преструвки и илюзии. Мариса Монте е от средното поколение автори и изпълнители на боса нова (родена е малко след средата на 60-те). В свое интервю за бразилското издание на „Ел Паис“ признава, че най-голямата ѝ сила е пеенето на истината, което е научила от старите майстори на самбата. И ако свързва някои свои песни с хуманитарни и социални проекти („Ред Хот Рио“), не е, защото това се очаква от артиста, а защото това би трябвало да бъде присъщо на всеки човек. И това рефлектира в авторскитеa ѝ песни. „Verdade, Uma Ilusão“ има такова тристишие „истината е илюзия/идваща от сърцето/която се казва лъжа“. А в следващата „O Que Você Quer Saber De Verdade“ – с едната обикновено започва, а с другата завършва концертите си – се пее „всяко листо, което пада/всеки облак, който минава/чуйте Земята, която диша – това ли наистина искате да разберете“, като последното може да се преведе и като „това ли искате да научите за истината?“. Затова и истината за зловещата страна на пандемията има и своята обратна страна в пречистената природа. И жестовете към нея и колегите от техническите екипи на друг голям бразилец, Милтон Нашименту:
Друг е въпросът, че статуята на Христос, която се вижда от дома ѝ в Рио, има ново вечерно осветление – Спасителят е с докторска манта и слушалка в чест на истинските спасители. А дали към тях да не причислим и музикантите, грижещи се за психическото ни здраве? И техните съответни жестове. Затова и ние не е зле да се замислим за коя истина живеем и на кого да вярваме (по Мино Синелу или Кармен Соуза). И от сладкия хит от 80-те да изберем с чувство за хумор, а не буквално, версията му като приспивна песничка.
