Идеята за виртуалния живот, за живота онлайн, нито е нова, нито вече е само фикционална, нито е непозната на много голяма част от нас. Още в края на 90-те тя става силно популярна, концептуално изградена в „Матрицата“ на сестрите Уашовски, тогава братя. Повечето от нас знаят, че идеята за неврални входове към Матрицата е на Уилям Гибсън в романа му „Невромантик“, а може би дори е по-стара, май не знаем с точност и сигурност. Въпросът, разбира се, не е в това, въпреки че ще си говорим за кино и виртуална реалност, както и къде границите между тези двете вече не са граници, а места на смесване.
През 2009 г. излиза филмът „Двойници“, в който хората са оставили живота си под контрола на заместители-роботи, докато в същото време прекарват времето си в мечтано виртуално пространство. Човешките същества в този сюжет са се отказали, предали, телата им са изморени, отпуснати и вече неспособни да им служат. Те живеят предимно насън, ще рече виртуално, готови да се откажат от болката, която животът понякога може да носи, но също и от удоволствията му, както и от отговорностите му, не на последно място.
Живеем все по-онлайн, в това съмнение няма. От анонимността на IRC отпреди 20 години, влязохме в „прозрачния свят“ на чатовете, социалните мрежи и отскоро в онлайн стаите на Zoom, 8&8 и други подобни платформи. В които общуваме, учим, помагаме си, говорим си, споделяме, правим планове, пием по чаша вино с любими същества, които не можем да видим. Всичко това заради някаква внезапно загубена заедност, за чиято липса някои от нас вероятно дори не съжаляват. Епидемията ни превърна във виртуални самотници, няма нищо по-вярно от това. И докато чакаме да се върнем към офлайн света, такъв, какъвто си мислим, че го помним, ето какво се случва в Япония, пък и не само там.
От Zoom стаите, в които ученици от всички възрасти и студенти от всички специалности се обучават, неусетно и изведнъж преминахме към виртуални дипломирания, каквото са си направили ученици от начално училище, не къде да е, а в популярната игра „Minecraft“. На свой ред студенти от Пенсилванския университет се вдъхновили от идеята, пресъздавайки целия университетски кампус, отново в „Minecraft“. Феномен, който е доста интересен, най-вече защото връща отделния човек към идентичността му. Съвсем противоположно на схващанията за компютърните игри като за бягство от личността (особено, когато говорим за first person игри, в които играчът моделира персонажа си, често пъти със специално внимание към отделните му „външни“ и „вътрешни“ характеристики.)
И ето, че всичко това много бързо прави дипломирането в Япония, предмет на този текст. Студенти от бизнес университет в Токио получават виртуално дипломиране заради социалната изолация, наложена покрай епидемията от коронавирус. Тяхното виртуално дипломиране е една идея „по-високо“ от всички опити за дигитализиране на живота ни в условията на тази социална изолация. Церемония е имало, на нея са присъствали официални лица, а самите студенти са били представени от роботи. Роботите носят дисплеи вместо глави и лица, а от тези дисплеи, посредством онлайн връзка, ни гледат студентите, които гордо получават дипломите си.
И ако започнахме този текст с филма „Двойници“ (а преводът на български не е съвсем точен, по-точният би бил „Заместители“) сега е време да видим как има-няма десет години след него преживяваме почти същото. Ако „уедрим“ преживяването до мащабите на цял свят, а не просто до един университет, ще получим „1984“ или „451 по Фаренхайт“ или защо пък не „Cloud Atlas“ на Дейвид Мичъл, успешно пресъздаден за голям екран от двамата (двете?) Уашовски (с уточнението, че част от идеята на романа се размива от сюжетните и персонажните решения на филма).
Въпреки семплия си сюжет обаче, като че „Двойници“ остава най-плътно до тези нови онлайн дипломирания. Още повече, трябва да споменем, че роботите, използвани в церемонията в Токио, са наречени „NewMe“. Те са изработени от компанията ANA Holdings, която през есента разкрива възможностите на технологията за „футуристична инфрастуктура за социални услуги“, наречена кратко и недвусмислено „Society 5.0“ и използвана най-често за посещения на музеи и други социални събирания. Термините, които подобна футуристична инфраструктура използва са разбира се „аватар“, „социална връзка“, „връзка между хората“ и прочее.
Любопитно е, че на сайта на компанията е предвидено софтуерът, с който ще се задвижва тази „връзка между хората“, да започне работа през април 2020 г., поставяйки началото на тестове по системата от аватари (роботи) и оператори. Дипломирането в университета в Токио се е случило на 28 март, съвсем навреме, бихме казали. И ако звучи като абстракция, нека не забравяме, че обикновено и най-често за всеки от нас другите са фикция и абстракция. Включително вирусите, включително онлайн общуването с тези други. Липсва ни само неврален шунт.
