Че гражданското общество не се създава от днес за утре, е азбучна истина. Че религиозният термин за изображение, което се почита, е спорен – също. Затова подходих с подобаващ скептицизъм към най-новия проект на сравнително младия (р. 1972) композитор и контрабасист Крисчън Макбрайт, известен ни от работата си с фигури от джаза (Чик Кърия, Пат Матини, Хърби Хенкок и др.) и поп-рока (Джеймс Браун, Стинг, Пол Маккартни). „The Movement Revisited: A Musical Portrait Of Four Icons“ има амбицията да представи четири ключови образа в движенията за политически и граждански права в САЩ – от д-р Мартин Лутър „Кинг“, през Малкъм Х и Роса Паркс, до боксьора Мохамед Али. Не липсва и апотеозна част, посветена на избирането на първия чернокож президент на САЩ, Барак Обама. Но все пак, да не забравяме, че Макбрайт не е бил пряк свидетел на почти никой етап от описаните борби.
На голямата сцена Макбрайт излиза още 17-годишен и една от първите му големи каузи е участието в проекта Ред Хот, събиращ различни музиканти в борбата със СПИН. Впоследствие ръководи за два последователни мандата (между Дайън Рийвс и Хърби Хенкок) Катедрата по творчески джаз към Филхармонията на Лос Анджелис. Заедно със съпругата си Макбрайт ръководи и детски джаз-център с ежегоден фестивал в Ню Джърси, а отскоро е и артистичен директор на един от най-старите (1954) джаз-фестивали в света, този в Нюпорт. Успоредно с това предлага отворено студио с уроци по бас и пиано:
Сюитата му е в пет части и е базирана върху цитати на гореизброените личности, вмъкнати умело в композиции за 18-членен биг-бенд с хор. Декларативният характер, както в овертюрата, така и в преходните картини, не е неочакван. За сметка на това, свободата при солата (духови, пиано) не е ограничена от прецизния аранжимент. Следващите герои се предхождат от въведение. Формата е повторяема при всеки портрет. От „Трябва да се учим от миналото“, през „човешкото достойнство трябва да бъде уважавано ежедневно“, до прочутите „имам мечта“ на д-р Лутър „Кинг“ и „да, ние можем“ на Обама:
Именно в тези моменти, когато авторът взима връх над комуникатора, е силата на албума. Замислен преди 20 години, той е комбинация от различни жанрове: от малко джаз-комбо до театрален пърформанс с четирите гласа в интерлюдиите. В началото (1998) Макбрайт създава по поръчка творба, посветена на гражданските права с участието на хор (каквото е условието). Десет години по-късно, творбата е преработена – това са седмиците преди избирането на Обама за президент. Впоследствие по поръчка на джаз-фестивала в Детройт е добавена последната, посветена на него част. Сега предизвикателствата са по-различни и целта на автора не е да им отговаря на момента.
Историята е предадена чрез настроения и атмосфери, където патетиката нерядко отстъпва място на забавлението. Но и най-фънк парчетата, като посветеното на Мохамед Али (известен и като Касиус Клей) „Rumble In The Jungle“ не ни оставят само в първично танцувално настроение. Във финалните две композиции, преходът между соул и блуз-рок е доста кинематографичен – дори бих казал, а ла Боб Фос – особено с предвидимия „о, йе!“ туш. Въпреки това, общото впечатление, особено в сравнение с други подобни по-съвременни ангажирани творби (Концертът 9/11 на Сони Ролинс), не оправдава първоначалния скептицизъм.
