„Или ще заобичаш тази идея, или ще я намразиш“
са думите на режисьора Ноа Баумбах към актрисата Скарлет Йохансон, след като чува нейната изповед и споделяйки ѝ идеята си за новия си филм. Когато двамата се срещат през 2016-а на този съдбовен обяд, и двамата не знаят колко емоционалност ще предизвикат един в друг и каква житейска предопределеност ще открият в тази среща. Защото предложението, което Ноа ще направи, е в съдбовен за Скарлет момент. Тя почти вижда в това кармичното подреждане на планети, които ѝ дават знак: тази роля е за теб, вземи я.
В края на 2016-а Скарлет Йохансон е в емоционално противоречивата хватка на втория си развод. Посвещението ѝ в институцията на брака за пореден път я е довело да положение, в което да не знае какво и как се е объркало, правилно или неправилно е това решение. Положение, в което цял свят не би си представил, че тази обожествявана от много фенове жена, ще се намира. И то за втори път. Обявявана за „най-секси жива жена“ два пъти, „най-високо платената актриса в света“ и още безброй призове, доказващи нейното незаменимо присъствие като жена и актриса, тя все пак е просто човек, който бива изоставян, който изоставя и който страда като всеки друг.
И сега, в края на 2016-а, на този съдбовен обяд, пред нея стои режисьор, който без да знае ситуацията ѝ, ще ѝ предложи една предопределена роля. Ноа Баумбах е развълнуван, защото идеята му за филм, разказващ за един опустошителен развод е лична за него, бидейки дете на разведени родители. И въпреки че отрича това да е напълно биографичен филм, в него прозират емоции и събития и от неговия собствен развод. Болката от изгубените чувства, болката от това, че любовта все още е може би някъде там, но не я откриваш; опустошителните разговори, грозните скандали, алчните, озверели адвокати и непосилните, тъжни мисли, че всичко е можело да бъде по друг начин. Всичко това се върти в главата на режисьора, създавайки и заплитайки нишката за новия му филмов проект „Брачна история“. Всичко това той с нетърпение очаква да разкаже на Скарлет, която не е виждал от години, и която иска да развълнува със сценария си. Е, не знае колко наистина ще я развълнува.
Тя връхлита на мястото на срещата. Закъсняла е. Поръчва си чаша бяло вино и буквално започва да разказва за ситуацията, в която се намира. Като на приятел. След като изслушва изповедта ѝ, обядът придобива неловка нотка за Ноа. Следва притеснението да ѝ сподели своята идея… Прекалено иронично е. Прекалено неудобно, но и някак предопределено. Затова той подхожда по-скоро шеговито.
„Ами смешно е, че говориш за това… Е, в такъв случай или много ще искаш да участваш в проекта, или въобще няма да искаш да го видиш.“
За Скарлет обаче това са звездите, говорещи ѝ, че това може би е начинът да преработи чувствата си и да ги трансформира в тази роля, която впоследствие ще бъде нейното пречистващо изживяване. Актьорството за пореден път доказва своята терапевтична сила в преобразуването на емоции, които, излети чрез персонаж, извеждат актьора на повърхността, на старта на един нов живот.
Скарлет не се посвещава веднага на идеята да изиграе развеждащата се във филма Никол. Тя има нужда да помисли дали това ще е добре за нея. Първо трябва да се справи с крайните първични чувства, които бушуват в началото на една раздяла, за да може напълно да присъства в процеса на създаване на образа, а не да бъде в емоционален „облак“. След окончателното ѝ „да“, сценарият е дописан специално за нея.
И в крайна сметка тя успява да изгради образа на Никол толкова достоверно, че има моменти от филма, в които забравяме, че това е филм. Чувството е, че сме близо до тези хора, вървим рамо до рамо с тях и просто наблюдаваме развитието на ситуацията, техните емоции – толкова искрени и неподправени, че ние им вярваме напълно. Може би за това допринася донякъде театралния начин на заснемане и дългите сцени, фокусирани върху един персонаж. Защото режисьорът Ноа наистина разчита на своите актьори – редом до Скарлет е Адам Драйвър – които буквално отнемат ролята на ситуацията като главно действащо лице. Двамата са толкова искрено завладяващи, че повечето дебати и критики сякаш не са толкова относно самия филм, а за това на коя страна сте. На тази на Скарлет или на Адам?
„Личната ситуация, в която се намираше Скарлет, не беше причина да не направи филма, беше причина да го направи.“
Думите на Ноа Баумбах се оказват истина. Вселената. Съдба. Ирония. Случайност. Вие изберете. Каквото и да е било, вече няма значение, защото Скарлет Йохансон ни даде може би най-трудната си и искрена роля, а тя самата си даде пречистващо ново начало, а може би и първия си Оскар.
