„Аз не съм муза, аз съм художничка.“,
казва Леонор Фини, както между другото казват с творчеството и живота си и Леонора Карингтън, и Ремедиос Варо. За разлика от тях Фини отказва официално да се присъедини към редиците на сюрреализма и да приеме възгледите на Андре Бретон, че жената е муза, въпреки че е участвала в някои от изложбите на сюрреалистите. От тях трите Варо умира най-рано, още през 50-те, оставяйки в платната си зашеметяващи визии на жени, а миналата година на търг в аукционна къща Кристис нейна картина е продадена за 3,1 милиона долара. Варо и Карингтън обаче са европейки, а впоследствие изгнанички, бегълки в Мексико, докато аржентинката Фини, израснала в Италия, живее в Европа до смъртта си в Париж през 1996 г.
Радикалните ѝ житейски инициативи, колаборациите с множество артисти, включително Федерико Фелини и съвместната им работа върху Сатирикон на Петроний, нарцисистичното оглеждане на собствения ѝ образ в платната ѝ, страстта по маскирането, любовта ѝ към котките, силният еротичен заряд на картините ѝ (ако добавим и факта, че е илюстрирала „Жюлиет“ на маркиз дьо Сад (по-порочната негова героиня в сравнение с Жюстин), че нейни са илюстрациите на романа „Историята на О“ на Полин Реаж, за чиято образност самата тя е вдъхновение, както и на романа Monsieur Venus (1884) на френската писателка Маргьорит Валет-Еймери) правят от нея не просто художник, а творец, който не се вписва в никакви рамки, бяга от определение, налагайки си маска след маска, може би с усещането, че само така ще бъде себе си и ще избегне властта и тоталността на единствената репрезентация. Същото е валидно и за широката палитра от дейности, в които Фини се впуска – освен илюстратор на книги, тя е дизайнер и сценограф на балетни (тези на Джордж Баланчин) и оперни постановки, както и на филми.
Историците на изкуството виждат паралел между тази картина и „Великанката“ на Леонора Карингтън, но както в повечето платна на Фини, образът на жената се колебае между женско и мъжко, той е по-скоро андрогинен, отколкото ясно определен като женски. В тази андрогинност и противоречивост са разположени по-голямата част от образите ѝ – жени-котки, сфинксове (няма как да не отбележим, че лицето на Пазителката на черното яйце e освен андрогинно, също така и доста подобно на лицето на сфинкса в Египет), нимфи, жрици, голи тела, маски (на една немалка част от фотографиите ѝ от късните ѝ години тя е облечена в пищни, театрални костюми, маскирана като образ от своя картина). Житейските ѝ възгледи и историята на живота ѝ се преливат в изкуството ѝ и обратно – изкуството повлиява живота ѝ.
Първата самостоятелна изложба на Фини е в Милано още в далечната 1929 г. когато тя е само на 22 години, а през цели шейсет години творческа дейност творби на художничката са излагани в галерии в Париж, Рим, Ню Йорк, Цюрих, Лос Анджелис, Антверпен, Мадрид, Брюксел, Лондон, Женева, Мюнхен, Хамбург, Амстердам, Краков и къде ли не още (но не и в Южна Америка, която тя напуска достатъчно рано). Първата ѝ самостоятелна изложба в Париж е в галерията на Кристиан Диор, а една от колекциите на Диор от 2018 г. е вдъхновена именно от нейния витален сюрреализъм, представящ властни и силни жени. „Театър на желанието: 1930-1990“ се казва изложбата в нюйоркския Museum of Sex, изцяло посветена на Фини и съпроводена от лекция със същото име, която музеят излага между септември 2018 и март 2019.
Фини няма художествено образование, учи се да рисува човешко тяло в моргата в Триест, където израства след развода на родителите си. В юношеските си години за два месеца е сляпа заради тежко възпаление, а след възстановяването си взема твърдото решение да бъде художничка. Детството ѝ е осеяно с множество изключвания от училище и бунтовен дух, какъвто на практика е и целият ѝ живот. Изследователите ѝ я наричат „самонаправила се“ жена, нещо което е валидно и за живота на другите две художнички, с чието споменаване започна този текст. През целия си живот Фини се радва на изключителна, бляскава популярност и интерес към творчеството и личността си – близка и любовница на Макс Ернст, близка до писатели като Батай, Жан Жьоне и Кокто, но в същото време споделя, че в момента, в който е започнала да рисува това, което е в главата ѝ, хората са били шокирани от нея. За нея никога не е съществувало нещо като фиксирана идентичност, а само такава отворена към тълкуване, промяна и въобразяване.
Въпреки интереса, на който се е радвала през целия си живот (за разлика от забравената Карингтън, за която започна да се говори интензивно едва в последните години, и за разлика от измислената Варо, към която учените проявяват голямо внимание), за Фини се говори именно в термините на отворената сексуалност и идентичност, в термините на бунта, театъра и маската, също така в термините на освобождаване от властта на социалните роли. Последното е особено интересно и е една от причините да се повиши вниманието към личността ѝ. Защото ако има нещо сигурно, което можем да кажем за Леонор Фини, то е че тя винаги е била извън кутията, в средата на сцената на театъра на желанието, а често и негов режисьор.
