Когато познаваш малко от малко малката страна Белгия не можеш да не се удивиш на израза им „правим си планини с това, което…“ – и тук мненията се разделят на две, почти като Валония и Фландрия – едните казват, че си правят планини с това, което имат, а другите, с което нямат. Карол Вануелден събира и двата подхода. Певица, композитор и пианист, от 2011 тя си доставя удоволствието да пише музика върху сонети на Шекспир, да я пее и да стане звезда в съседна Германия, където се премества с родителите си. Трилогията ѝ започва и продължава с любовните сонети (от „Sweet love – sonnet 56“, „Two loves – sonnet 144“ – 2012 до “The little love-God”, “My love is as a fever” – 2014). Засега завършва с темата за смъртта – баща ѝ си е отишъл неочаквано от този свят („In the old age – sonnet 127”, “No longer mourn for me – sonnet 71” – 2017)
Като една от предишните ни джаз-дами, също свързана с класиката – Чинция Тедеско, завършила информатика, Карол има инженерно висше образование и отново като Чинция е отличничка, но в Свободния университет на Брюксел. Една от дисертациите ѝ, писана в Дармщадт е ни повече, ни по-малко по темата „Аристична свобода или икономически загуби в сценичните изкуства“. В нейния случай, трите последователни албума по Шекспир получават отлични критики в немските и белгийските обществени радиостанции – албуми на седмицата и месеца за SWR, WDR, NDR, NWR, RTBF, както и за специализирани музикални списания (Stereo, Fono Forum). Нищо чудно, зад гърба си вече има прочутото лондонско училище за музика и драма „Гилдхол“, съвместна работа с познатия и у нас Давид Ленкс (Дейвид Линкс) и собствена етно-група „Мескал“.
Музиката на Карол е жива, изненадваща, на моменти вглъбена (Сонет 5), в следващия сонет (91) – екстровертна, диапазонът на гласа ѝ, макар и без присъщите на други певици няколко октави е достатъчно грабващ, като на умела разказвачка. Фразировката е отчетлива, когато имаме глисанди (портаменти), те никога не са самоцелни (сонети 14, 3). В началото я сравняват с Норма Уинстън и Даяна Крал, като с второто категорично не съм съгласен, най-малкото в частта маниерничене или поне не в албумите ѝ по Шекспир. Учудващо доброто ѝ начало с „Caroll Vanwelden Sings Shakespeare Sonnets“ продължава в познатия чувствен (без да стига до прочувствен) стил и в следващите втора (2014) и трета част (2017):
Акапелните начала на някои от баладичните ѝ пиеси (сонет 23 например) само подчертават финеса на сайдмените в лицето най-вече на трометиста Томас Зифлинг. Подходът на триото ѝ е като към джаз-стандарти – уважителен към богатия текст, но свободен в ритмичните фигури и съвременната звучност, чужда на всякакво наподобяване на класическите лирични жанрове. Разбира се, проектите са в същото време еднакво отдалечени от североамериканския суинг и груув, не че не носят импровизационния характер на джаза (“If my dear love”, “Since brass nor stone”). Перфектните аранжименти дават и достатъчно ясно място на баса на Мини Шулц, който подчертава играта глас-тромпет и не на последно място на деликатните ударни и перкусии на Маркус Фалер (“O, from what power”), заменен във втория диск от експресивния Родриго Виялон, който отстъпва на свой ред мястото си в последния албум на не по-малко брилянтния Йенс Дюпе. Така старинните сонети придобиват актуални музикални измерения, които заслужават адмирациите на непредубедените слушатели. Шекспир сигурно би се позасмял ако някой реши да го включи сред джаз-либретистите в евентуална европейска реплика на Great American Songbook.
