Преди 100 години за пръв път е публикуван писаният в края на 17-и век „Канон в Ре мажор“ на немския бароков композитор Йохан Пахелбел. Чак половин век по-късно светът започва да му обръща внимание и почти няма компилация с т.н. „романтична класика“, която да не включва в зависимост от цената си по-добро или по-обикновено негово изпълнение. Успоредно с това, още Вангелис Папатанасиу открива потенциала му в популярната музика и малко преобразен и с гласа на Демис Русос, групата им „Децата на Афродита“ завладява класациите с “Rains & Tears”. Брайън Ено не остава по-назад в трите си вариации по него седем години по-късно. Между тях се ситуират хитове на Клод Франсоа и Мишел Сарду, с голяма доза взаимстване от Канона.
Предполага се, че Пахелбел пише Канона с прилежащата му Жига за сватбата на единия от братята на Бах, който е бил негов възпитаник. Точно датиране е невъзможно, защото най-ранните ръкописи са от 19-и век. Канонът в наши дни е и част от траурната музика във Великобритания, докато в Испания присъства в музиките за сватба, а из цял свят се използва и за приспивна, а и за коледна песничка. Нас естествено ни интересуват джаз и фламенко версиите му – самият Канон освен блестящ пример за остинато (като Болерото на Равел) – съчетава полифонията си с възможните вариации на чаконата и с това е интересен за работа от джазмените. В плейлиста оригинално писаната за цигулки и бас музика е транспонирана върху пиано (клипа с Хироми от Марсиак джаз фестивал), китари (Антонио де Лусена), настроена на 432 херца (Енцо Кроти) и дори превърната в солеа фламенко фантазия с Кралската филхармония и Карлос Гомес с Густаво Монтесано.
Същият проект, излязъл на границата на двете хилядолетия, започва с тангос версия на същите музиканти на Адажиото на Албинони, към което си струва да насочим вниманието си. Подобно на Канона, Адажиото в сегашния му вид също е рожба на миналия век, по-точно на втората му половина. Ремо Джазото, изследовател на творчеството на италианския бароков композитор твърди, че сред пепелищата на Дрезденската библиотека в 1945-а попада на лист от може би църковна соната на Албинони от 1708 г. Две тематични идеи и бас-линията от оригинала са използвани от Джазото за творбата му, публикувана в 1958 г., където името на Албинони е добавено като негов вдъхновител. Объркването сред днешните слушатели идва от повечето издатели, които предпочитат да заложат на известния Албинони, а не на реалния автор, който умира 40 години след написването на творбата си. Е, за това време много филми – от „Процесът“ по Кафка на Орсън Уелс, през „Бариерата“ по Павел Вежинов до „Флашданс“, „Фантомът на Операта“ и „Доорс“ не го пропускат в саундтраковете си.
Може би поради авторските права, Адажиото не е кредитирано от толкова много джазмени – по-добрите версии са в края на плейлиста, от Баден Пауъл до Суингъл Сингърс. Спорен е моментът доколко световният хит на Бочели “Con te partiro” е повлиян от Адажиото и по-добре да го оставим за друг плейлист.
