Понякога отворените врати (не по Дидие Локууд или Камане) имат формата на Триумфална арка. Друг път става въпрос за възможност да се влезе като посетител в разни затворени места – от учебни заведения до военни поделения. Метафизически ги отнасят към съзнанието. Поетически – и към сърцето (Дулсе Понтеш). В музиката доскоро те не бяха реалност. Там, както и в други художествени жанрове, вратите бяха по-скоро прегради между стиловете, но в последно време бойниците по крепостните им стени могат да бъдат достигнати през спуснати като подвижен мост порти.
Какво по-сигурно начало от известната на български като „Киевската порта“ финална част от „Картини от една изложба“ на Мусоргски във версията на Емерсън, Лейк и Палмър, едни от пионерите на крос-жанровете. Самата творба на Мусоргски е вдъхновена от изложбата на Виктор Хартман, откъдето десет платна дават заглавията на съответните части (плюс повтарящата се „разходка“ между картините). Само напомняме, че портата е само скица, проект, който никога не е бил издигнат. За разлика от прекрасните „The Gates” на Кристо от Сентрал парк в 2005 (Триумфалната арка в Париж е на ред в септември 2020).
Портите и градските арки са на особена почит в Испания от Средновековието до наши дни, като посветените им композиции са не по-малко импозантни и променящи се – от севиянас до рок. Местоположението им – Севилската порта (всъщност в Кармона, по пътя към Севия), през тази на Принца (един от входовете в катедралата на Севия), до Алкала (Мадрид), поемаща както коледна украса, така и портрет на Сталин в навечерието на Гражданската война. Без да пропускаме пионерите на фламенко-рока в Испания, „Триана“ (името на квартала зад реката Гуадалкивир) и опуса им „Отвори вратата“.
„Врата към Ориента“ – Константинопол няма да престане да битува в масовото творческо съзнание на пътешественици във възможните актуални измерения на джаза – от Щефан Микус, през Андре Манукян, до Никола Мейер („От Истанбул до Сеута с усмивка“). С една идея по-абстрактни са портите към слънцето (центърът на родния за Хорхе Пардо Мадрид) и към водата (Хавиер Пахариньо и Хавиер Колина). Докато опозицията Раби-Абу Халил („Стени без врати“) – Карлос Сантана&Конча Буйка („Разбийте вратата“) няма нужда от повече думи.
Английският термин – и име на парче на италианския тромпетист Енрико Рава, „The Door Without The Door“ – значи рамка, в която няма врата. А ако има, и имате късмет да сте сред близките на Пол Маккартни, изброени в “Let ‘Em In” – спокойно звънете или тропайте на входа му. Само дето „Брадър Джон“ към момента на написването на песента (1976) се отнася за брата на съпругата му Линда, а не за този, за когото бихме си помислили. Е, Ринго е допуснат, макар и с името на героя му от рок-операта на „Ху“ Чичо Ърни. И не на последно място, Мартин Лютер е реформаторът на църквата, а не американският борец за граждански права.
В плейлиста особено място заема и една от най-използваните в киното (всъщност, написана в последния момент към филм за Били Хлапето) песни – „Чукайки на райските двери“. Бъдещият нобелист Дилан прави само два стиха – за шерифа и хлапето преди да предадат Богу дух и цялата идея е, че докато сме живи няма да ни е писано да надзърнем зад тях. Позната ни по специални – тъжни поводи – и от Клептън, и от „Гънс“, мелодията си остава сред триумфалните арки на 60-те.
