Да, те ни липсваха… И то не чисто хронологично, както казва клишето. Крис Мартин, Джони Бъкланд, Уил Чампиън и Гай Бериман сякаш в последните години се бяха отнесли в утопично преследване на вечната цел – да бъдат най-значимата група на света. В стремежа си обаче забравиха верните фенове на тяхната музикална реалност, интровертните почитатели на по-дълбоките звуци и най-вече самите себе си.
Генетично присъщо е на четворката от Лондон да търси различни музикални форми – някои от тях до болка актуални или забравени през епохите, други характерни за определени култури и разбирания, а дори и изразните средства на класиката. И, ако вероятно през годините това се случва съвсем инстинктивно, то в новия албум на Coldplay – “Everyday Life” (с първоначално заглавие “Something Else”) – личи стремеж за връзка с модерните времена.
Осмият студиен запис на Крис Мартин и компания се оказва и първият им двоен. 16 песни, напомнящи за еклектиката на стрийминг платформите, в които слушателят се изумява от смелостта на групата да експериментира. И то далеч не само с щателно изследване на музикални жанрове.
Във всичките 52 минути на “Everyday Life” се преплитат лирики, задаващи въпроси по основни теми, част от нюз фийда на всеки уважаващ себе си милениал. Обсъждат се личната и човешката любов, парещото желание за война на някои политически лидери, неприемливият в нюансите си расизъм, притеснителните климатични промени, още по-смущаващата свобода на притежаване на оръжие оттатък Океана, полицейският произвол и цените на мандарините в хипермаркетите тази Коледа…
Да, редно е да се отнесем с приятелска усмивка към тази палитра от смисли. Но за да бъдем обективни отбелязваме, че именно акцентираните скокове са доказателството, че любимите ни Coldplay са в своята орбита. Тях в това ги бива. Да дефинират координатите на пресечните точки между мегаломанията и съкровеното за всяка личност, решила да сподели световете им.
А тяхната разхвърляност… Не ви ли напомня на бесен слалом на днешния човек измежду приложенията и табовете в смартфона му? От сърдечни съобщения с най-добрия ви приятел, понастоящем живеещ в Щатите, през известия за имейл от важен корпоративен клиент, търсения на повече информация за телевизионния събеседник от вчерашното интервю и подробности за социална кампания, в която искате да се включите.
Настроенията също се променят непрестанно. Всеки ден по няколко пъти, често като резултат от оглеждането в света на другите. Крис Мартин сякаш натам ни насочва с леко наивната интерпретация на концепцията на новата тава на групата: “Всеки ден е страхотен и всеки ден е ужасяващ” – споделя музикантът и продължава: “По света съществуват големи проблеми, но в същото време човек може да усети и толкова много позитивизъм.” В изказването на любимия вокал разчитаме промяна в неговите възгледи. В предишните албуми: “Mylo Xyloto” и особено през 2015-а година в “A Head Full of Dreams” Крис се беше понесъл на крилете на позитивния вайб. А днес, 4 лета по-късно, той сякаш си дава сметка, че светът като че невинаги е толкова цветен. Че често може да бъде откровено мрачен.
Заедно с тази констатация четиримата приятели от Лондон запретват ръкави и решават да действат с размаха на създателя. Целта им изглежда мисионерски чиста – да обединят различните в религиозно и културно отношение народи, показвайки им колко са красиви и хармонични, ако са заедно. На толерантността и вникването в погледа на човека отсреща разчитат момчетата за спасяването на бъдещето на света.
Началото на албума задава полюсната крива на проекта. Минорно/мажорен инструментал, появил се като гласова бележка в телефона на Крис, развит до щрайх изящество от италианския композитор и челист Давиде Роси. Името “Sunrise” дава заглавието на цялата първа част от албума.
Проектът уверено продължава с един от топ моментите. Песента “Church” по думите на китариста Джони Бъкланд представлява първата идея, която групата разработва за него. През различни варианти минава композицията, докато накрая благодарение на приноса на арабската изпълнителка Нора Шакур, достига до съвършенство. Раздвижена, безгранична и някак интровертна поп музика. Кристалният фалцет на Крис се докосва ефектно до „хор“ от струни, „каскади“ от китари и до известна степен трип-хоп „пресечки“. А включването на Нора с нейните красиви и загадъчни напеви дава сигнал за смесването на Изтока и Запада в албума на Coldplay.
Двата свята, с техните културни специфики, се срещат и в сингъла “Arabesque”. Откровен прецедент в изкуството на Coldplay до момента е двеминутното соло на саксофон и присъствието на три поколения представители на нигерийската джаз фамилия Кути. По издържан начин Крис Мартин и компания сякаш се опитват да приближат войнствено настроените едни към други християни и мюсюлмани. В инструментално отношение съчетанието на груви, блусарските китари с ритъм, познат от Средния Изток (усеща се в споменатата партия на саксофона) бележи мащабни музикален размах и виждания. Заглавието на песента също може да се възприеме за игра на думи („arabesque“ в превод от английски “типично за арабите“), но в случая най-вече Coldplay поставят идеята: “музиката ни обединява”.
Магията работи и във включената в последния момент от работния процес “Orphans”. Там впечатляващ е хорът от деца бежанци, допълнени от дъщерята на Крис Мартин и щатската дама Алуна от електро дуото Aluna George. Още един хор, този път Лондонският, допринася за създаването на съвременен псалм – искрен и чист – песента “When I Need A Friend”.
Спиритуалното, само че в африканските корени, се проявява на още няколко места в “Everyday Life”. “Cry Cry Cry” е преработка на популярната песен на блус изпълнителя Гарнет Мимс и формацията The Enchanters, придобила ново измерение с помощта и на джаз-чудото Джеймс Колиер. А композицията “Ékó” по думите на Уил Чемпиън (барабанистът на Coldplay) събужда картини за необятни полета и вълнуващи пейзажи от черния континент.
Да, това са Coldplay – мисионери, обединители на светове. В желанието си да бъдат най-великата група на нашето време те смело експериментират с жанрове, мелодии, творци, езици и концепции. По този начин Крис, Джони, Уил и Гай преоткриват себе си и изкуството.
И определено им се получава добре!
