В две последователни седмици излязоха два албума на двама джазмени с обща тема – киното. В първия от тях пианистът Брад Мелдау е и композитор на музиката. Дни преди премиерата на френската комедия „Моето Куче Глупчо“ се появи оригиналният саундтрак към него, дело на Брад Мелдау. За тази година това е вторият „програмен“ албум на Брад – „библейският“ първи „Да намериш Гавраил“ също напълно заслужено привлече вниманието. В конкретния случай Брад пише за трети път (след 2001 и 2004) за Иван Атал – френски режисьор, работещ с партньорката в живота му – Шарлот, дъщерята на Серж Генсбур. Единственото „чуждо“ парче всъщност Брад свири и преди това в два свои албума:
Винаги сме се питали кому е нужно (освен на най-запалените меломани сред киноманите или обратното) малки пиеси, вариращи от половин минута до няколко, да бъдат вадени от контекста си и да бъдат събирани накуп. Повтарям, не става дума за музикален филм, а за продукции, в които максимумът от една тема, използван при окончателния монтаж, варира от няколко секунди до най-много минута-минута и нещо. Сигурно за да не се чувстват творците „ограбени“ (от една страна) и донякъде да се рентират разходите по записа (от друга, или по-скоро най-вече за това). Свидетели сме на разцвет на жанра „оригинален саундтрак“ и включването му като раздел във всички важни световни филмови отличия.
Албумът на Брад има всички тези „реквизити“, изпълненията му на пианото са не по-малко впечатляващи от останалите му записи и концертите, където сме го гледали. Ако съществуваше жанр „джаз туит“, със сигурност щеше да е сред най-следените и следваните. В случая Брад освен на пианото е и на ударните в компанията на кларинет и контрабас, на моменти заедно с оркестър. Всъщност, писането на музика към френски филми идва за Брад като продължение на участието му в саундтракове като изпълнител. Общият им брой е 12. Първият път е още в 1994-а, когато свири музиката на Джошуа Редман, с когото музицират доста време. Лентата е екранизация на „Вуйчо Ваньо“ на Чехов, а режисьорът е Луи Мал. Да, същият, който вкарва Майлз Дейвис в „Асансьор към ешафода“. Докато участието на Брад в американски филмови продукции е свързано с интерпретацията му на стандарти на Джони Мърсър (1997 – „Нощем в градината на Доброто и Злото“) и хитове на Нийл Йънг и Пол Саймън (2000 – „Космически каубои“). И най-вече с факта, че техен режисьор не е кой да е, а бащата на Кайл, Клинт Ийстууд.
Брад и Кайл никога не са свирили заедно, въпреки, че са били част от една програма в една вечер на една сцена (2007 г. в Сет, Франция). Музиките им спокойно могат да разменят авторите си, пианиста или басиста си. Двамата са почти връстници – Кайл е роден в 1968-а, Брад – в 1970-а. Музикалните влияния са сходни, изразните средства – също. И дори да е случайно съвпадение сегашното припокриване на премиерите на албумите им, този на Кайл е свързан преди всичко с музиките от филмите на баща му, в които участва още от осемгодишен: „Джоузи Уелс извън закона“. (Апропо, Брад също играе във филм, но като пианист – 2003, „Усмивката на Мона Лиза“). Първият филм на Кайл като композитор също е на баща му Клинт. Кайл е само на 22. Пише музиката към общо 9 негови филма, като саундтраковете на последните три са издадени. Затова и интересът, с който се очаква последният от шестте му студийни албума, е напълно оправдан. Началото е с „Булит“ (Лало Шифрин), от други любими на Кайл филми и композитори няма как да не споменем разкоша при интерпретациите и на Манчини, и на Льогран. Но, повтарям, неизкушеният слушател/зрител, ако чуе едно след друго парче на Брад Мелдау и Кайл Ийстууд, едва ли лесно ще се ориентира кое на кого е. Което може би значи и нещо друго – спецификата на писането за екранно действие и кратката форма на изпълнението са вид висш пилотаж. Който е добре овладян от музиканти, обичайно свързвани с импровизации отвъд т.н. радиоформати.
