Преди няколко години в Щатите последователно във феномен се превърнаха блогът на Джули Пауъл, мемоарният ѝ роман, разказващ за едногодишния ѝ проект да сготви всяка една от рецептите от „Изкуството на френската кухня“ на Джулия Чайлд – икона на американската кухня, и не на последно място, въпреки някои критики към него – и едноименният филм на режисьорката Нора Ефрън, чийто почерк познаваме от вече класиките „Имате поща“ и „Безсъници в Сиатъл“. Готвенето с други думи вече не е същото, особено като се замислим, че обновяването на формата MasterChef във Великобритания става през 2005 г., когато е публикувана и книгата на Джули Пауъл.
Какво се е променило и какво продължава да се променя в начина, по който гледаме на храната и в начина, по който я приготвяме,
е въпрос, който си струва да си зададем сериозно, не само предвид факта, че ние сме това, което ядем и следователно и здравето ни е това, което ядем, а и защото тенденцията за индустриално отглеждане на евтино месо е сякаш надвиснала над цялата планета. Наместо домашно земеделие все повече хора предпочитат именно месото, сготвено и сервирано във fast food ресторанти. Наместо зеленчуци и плодове от местни производители или листни зеленчуци като изключително полезната тученица, която продължаваме да смятаме за плевел и само някоя малка сергия на пазара продава връзки от нея, купуваме авокадо от… хм, Бразилия. Знаете ли например, че за производството на един килограм авокадо отиват 1000 литра вода. Доскоро не знаех, признавам си.
Световно удържаните трендове за хранене в развитите и развиващите се страни предполагат богата и разнообразна световна кухня, но е любопитно каква е цената на тези трендове и каква машина заработва всеки път щом някой съобщи, че нещо вече или пак е модерно. Лично за мен голямата битка в момента е между fast food стандартите за хранене, с много месо и прочее, и балансираните менюта с продукти от местни производители, които малките ресторанти предлагат. На върха на тази пирамида е Noma и тяхната революция. Някъде по средата има и друго, мащабно, но сякаш невидимо множество на готвещи и адаптиращи всекидневно храненето си съгласно това, което изисква тялото и здравето им. Сред тях за мен, като човек с кулинарна встрастеност, ярко блести Румяна Босева-Лулу и нейният блог Something. Следя този блог от дълги години, може би от самото му начало и неведнъж съм хуквала за продукти към магазина, нетърпелива да опитам рецептата ѝ. Блогът ѝ далеч не е само кулинарен, напротив, тя пише и разширява тематиката с всяка следваща публикация, а освен че приготвя храната си с любов, тя я снима с любов, така че всеки, попаднал на снимките ѝ да няма търпение да я опита, или, както се случва с мен, да приготви рецептата дословно. Миналата есен Румяна публикува статията си „Трансформации“ и оттогава искам да ѝ задам много въпроси. Ето, че такава възможност се появи и с нея си говорим за готвенето, любовта към храната и защо и как я приготвя, за волята, страстта и смисъла в това да се трансформираме и да се вслушваме в гласа на тялото си.
Румяна, как Something те промени през годините не просто като личност, но и като отношение към храната и готвенето?
Мисля, че откакто се помня имам отношение към храната. Още от дете обичах да си готвя. Не мисля, че блогът има някакъв принос в това. Но като го чета, виждам колко много се променям. Something е нещо като дневник и отразява цялото многообразие и аспекти на живота ми. Започнах да го водя, когато децата ми бяха още малки. Рецептите и историите по един или друг начин се въртяха покрай тях и техните предпочитания. Сега вече са самостоятелни личности и something беше лишен от главни действащи лица. За щастие на мен енергия хич не ми липсва, така че фокусът падна върху други неща. Something изгря в нова светлина, така да се каже.
Кой и защо е любимият ти продукт, който никога не би изключила от менюто си без да броим маслото, разбира се, което според максимите на френската кухня никога не е в повече?
Е, това е един въпрос, който със сигурност ще има различен отговор според това през кое време на годината ме питате. Едно от нещата, които усвоих през последните години, е да се вслушвам в тялото си. Това не стана от раз. Първо трябваше да заглуша врясъците на бързия живот, който вървеше ръка за ръка с желанието за бърза храна. Даже не говоря за fast food, а по-скоро за това да ядеш всичко на крак и да очакваш храната да не отнема повече от 10 минути приготвяне. След като ми мина първоначалната абстиненция, се оказа, че тялото много ясно подава сигнали кога и от какво има нужда. Примерно, сега през есента ми е любима тиквата, както в сладки, така и в солени вариации. Яде ми се цвекло, карфиол, печени чушки и грозде. Ако ме питате за любима храна през пролетта, мисля, че мога да издигна краставицата и ягодите на пиедестал.
Преди време често срещани бяха статии за палачинките на Пипи, мадлените на Пруст… Моят личен фаворит беше разказът „Джуджето Дългоноско“ на Вилхелм Хауф, в който главният герой открива тайната съставка на баницата с месо Сюзерена. Често се връщам към нейния образ, все същият, какъвто и в детството ми, и заради него продължавам да готвя. Кое е твоето литературно меню?
Хм, много интересен въпрос. Ако говорим за образи от детството, едно нещо ми изплува в главата. Сега, сигурно ще ми се смеете много, ама това е една илюстрация от книжката за Зайчето Питър. Жабокът седи върху едно листо от водна лилия, лови риба и яде сандвич. Е, точно този абсолютно перфектен сандвич е нещото, което си спомням всеки път, като правя пакети със суха храна за някъде. Не е много романтично и интересно. Това беше в онези времена, когато хлябът беше само “заводски” и филиите имаха овална форма. Такъв идеален правоъгълен сандвич нямаше и предполагам, че затова ми е направил такова невероятно впечатление.
Жан Саварен казва „Кажи ми какво ядеш и ще ти кажа какъв си.“ Какво е човечеството днес според теб, съдейки по това какво ядем?
Безотговорни, разглезени мърлячи. Отношението към храната е отвратително. Масово липсва всякаква етика. Аз не съм вегетарианец, но ясно осъзнавам, че когато ям месо, то идва от убити животни. По чисто етични причини гледам да консумираме животински продукти доста умерено и никога не си позволявам да хвърлям месо. За съжаление хранителната индустрия и консуматорски настроеното общество изобщо не се замисля върху тези неща. За повечето хора няма абсолютно нищо нередно да се убие живо същество, за да служи за консумация, но после да бъде изхвърлено по една или друга причина. В световен мащаб 50% от храната се изхвърля. Дори и месото. Това означава, че половината животни умират напразно. Пак казвам – не съм вегетарианка, но ми е трудно да приема това отношение и липса на осъзнатост.
Има ли как световните тенденции в храненето да бъдат решително променени към по-умно, по-екологично и по-здравословно хранене?
Съмнявам се. Много се говори, но нищо не се прави. Проблемът е, че всеки си мисли, че от него нищо не зависи и няма смисъл да предприема каквото и да било. В краен случай прави нещо, но само дотолкова, колкото да не нарушава комфорта си.
Как човек преживява трансформация и променя навиците си и защо е решително важно да слушаме какво казва тялото ни, за да бъдем в хармония с него и със себе си?
Мога да говоря само за себе си. При мен стана някак много естествено. Бях стигнала до една точка, в която нещо трябва да се направи и просто го направих. Аз нямам проблем с резките промени, стига да са към добро. Това колко е важно да слушаме тялото си едва ли можем да го обясним на някого, който не го прави. То е като да се опитвам да ви обясня как се лети, ако през целия си живот сте живели само под земята. Ставаш сутрин и ти се живее, имаш енергия, на 40 можеш да правиш неща, които на 20 са те задъхвали. Просто летиш!
Вече е есен и е време за тиква и кестени. Коя е твоята есенна рецепта?
Печена тиква или печени моркови с розмарин, салвия, зехтин и чесън. Много простичко, но невероятно вкусно.
Има ли проекти за още трансформации покрай теб и кое е Нещото, което те движи във всичките ти проекти?
Не планирам трансформации и никога не съм ги планирала. Правя нещата така, както ги виждам в конкретния момент и не спирам да вървя. Ако спра да търся и да се движа, просто ще спра да съществувам. Образно казано, когато непрекъснато си в движение, ландшафтът около теб се сменя и ти също трябва да се нагодиш към него. Някои хора го наричат трансформация, аз му викам приспособимост.
