В идната подборка от филми, даващи втори живот на музиката, неслучайно ще започнем с Тарантино и Алмодовар. Може би няма други подобни меломани, свързани с киното по уникален начин. Да, те имат и съветници, що се отнася за музиката – тази на Тарантино се казва Мари Рамос, Алмодовар преди работата си с композитора Алберто Иглесиас, разчита на приятеля си МакНамара… Но решенията за музиката като протагонист са си чисто техни, защото притежават рядката дарба да познават, обичат, преживяват еднакво историята, която разказват, както и съпътстващите я, и породените от нея други истории.
Тарантино не прави документалистика, което му позволява да слага на историите си неочаквани развръзки. От друга страна, запознатите с материята откриват намигванията му към реални факти от епохата. Затова на поредния му филм може да се гледа и като на шарада, която, понякога с малко помощ от приятели, винаги е приятно да разгадаваш. Преди Полански, къщата на реалното престъпление е била използвана от продуцента на една от бандите в саундтрака („Райдърс“), свързан с евентуалната музикална кариера на серийния убиец Чарлз Менсън. Е, и ако Хитлер не е бил отхвърлен като кандидат-студент в Художествената академия… Но това е обект на друг разказ, пардон – роман (Ерик-Еманюел Шмид).
Цитиранията на филми започва още със заглавието и не спира само в музиката вътре. Едно от парчетата към края е на „И кантори модерни ди Алесандрони“, които работят с Енио Мориконе – композитор на Серджо Леоне в спагети-уестърните, за които става дума. Финалът на саундтрака е пиеса от филм от 1973 на Джон Хюстън, с автор известният филмов композитор и баща на Жан-Мишел Жар – Морис Жар. Реплика от същия филм е и кредо на Тарантино в „Имало едно време в Холивуд“ – „нещата не са каквито са били, а каквито трябва да бъдат“ и това лично за мен е скритата причина, поради която музика, написана след 1969 присъства в албума.
Че всички тези музики са част от личната колекция на Тарантино, няма ни най-малко съмнение. Никакъв спотифай и подобни не са в състояние да предложат решенията, подсказани от творческото въображение на гении като Тарантино или Алмодовар. Защото дори и да загатват хитове, те са или в устата на непознатата дотогава галисийка Лус Касал (поредицата за Алмодовар), или в последния случай на Тарантино, покрай секундите Саймън и Гарфънкъл, се предлага неочаквана версия, като „Hush“ (с вокал преди Гилън) и “California Dreaming” на Хосе Фелисиано – с финал на испански от 1968 .
И за да е слушането и гледането убедително, в саундтрака и съответния диск са включени автентичните гласове на водещите, рекламите и метеопрогнозите на една от модерните в 1969 местни радиостанции, с която расте и малкият Куентин – „Бос радио“ (KHJ), записвани навремето заедно с музиката от техни фенове, които сега ги предоставят на Тарантино.
При представянето на филма си в Испания Тарантино признава, че само едно парче не е било предварително припознато, но още с второто му слушане (слуша музиката към филма след завършения монтаж) решава, че ще стане част от филма. С което може би ще успее да превърне „Лос Бравос“ в банда не само с един хит и с това само да докаже правотата ни в идната ни селекция на филми, даващи втори живот на музиката:
