Ако си Тарантино, изравяш „Мизирлу“ („Криминале“), първият „Дийп Пърпъл“ и една от версиите на Хосе Фелисиано върху „Калифорния дрийминг“ („Имало едно време в Холивуд“. Ако си Алмодовар, даваш втора младост на Чавела Варгас и възкресяваш позабравени хитове на Мина, Исмаел Ло или Лус Касал. Ако си Вим Вендерс, правиш популярни „Мадредеуш“ и донякъде „Буена Виста Сосиал Клуб“. Джулия Робъртс в 1990-те кара да усетиш истински “Pretty Woman” на Рой Орбисън от 1964. Мел Гибсън в „Птица върху жица“ – написаната на гръцкия остров Хидра две десетилетия по-рано от Ленърд Коен балада. „Ла Бамба“ – хитът на Ричи Валенс малко преди смъртта му през 1959 живее втори живот с биографичния филм за Валенс от 1987.
Ако играеш антисистемно, за да завладееш системата и нейни проявления като нетфликс, пускаш в края на всеки сезон на “La casa de papel“ химна на италианските „партиджани“, „Бела Чао“. И залагаш на неочакваното като Дейвид Линч в „Синьо кадифе“ (1986) с едноименния хит на Тони Бенет от 1951, но във версията му от 1963 на Боби Винтън.
Разбира се, има и филмови заглавия, взаимствани от песни, където обаче те не звучат като „Буги нощи“ (1977), „Щастливи заедно“ на Уонг Кар Вай (1997), „Послание в бутилка“ с Кевин Костнър (1999) или „Американски пай“ (1999). Все пак песента на Дон Маклийн от 1971 дава втори шанс на музиката на Бъди Холи, загинал в самолетна катастрофа когато авторът е бил малък и за него 3.2.1959-та е „денят, в който музиката умря“.
По-различен е случаят с филми, създадени от автори на песни, за да ги върнат съзнателно в поколенческите съзнания като „Детройт рок сити“ на басиста на „Кис“, чийто глас звучи и в парчето, направено 23 години по-рано от филма. Е, някои предпочитат да коват желязото горещо – след хита от 1974 за ферибота, който прекосява р.Мърси в Ливърпул, бандата на Джери и пейсмейкърите прави още на следващата година филм, където участват с песента си.
За тези, които биха се запитали дали има и обратни случаи, когато филми са вдъхновявали автори на песни, отговорът е положителен. Френският „Хирошима, моя любов“ (1959), гледан в училище от бъдещ член на групата „Алкатрас“ става тяхна песен в 1983. Особено е показателно това, когато имаме ярки характери от литературни първоизточници, каквито са случаите с „Франкенщайн“ (Мери Шели, 1818; първият филм е от 1910) – изсвирен от Боби Уинтър в 1973 и „Форест Гъмп“ (романът е от 1986, филмът от 1994) – възпят от Франк Оушън в 2012. Е, филмът донякъде е изграден и върху химните, съответстващи на разглеждания период, без значение дали вече са били част и от друг филм („Коса“) или не (Дилън, „Доорс“, „Мамас & папас“, Елвис, Хендрикс.
Но има и още един вариант – втори живот на филм, заради музиката към него. Такъв е случаят с Джон Колтрейн, който в 1963 записва музиката към канадския филм „Котката в чувала“. Моментът е преломен в кариерата на Колтрейн. Вече не е част от квинтета на Майлз Дейвис (последният отдавна е записал музиката към „Асансьор към ешафода“), със своя квартет е записал „Найма“ и тепърва ще напише „Сюблимна любов“. Негов е и изразът: „There is never any end“.
