Всички си спомняме, каква вълна от емоции предизвика дебютният албум на Укикеда „Революция“. Изминаха две десетилетия оттогава, а химните на цяло едно поколение „А ние с Боби двамата пием кафе“, „Спомени“, „Мари-Анна“ продължават да намират своята нова и нова публика. През всичкото това време доста неща в групата се промениха, напускаха едни членове, идваха други, излизаха албуми, но вечната константа в бандата си остана – фронтменът Ерол Ибрахимов.
След като обяви края на групата, Ерол не се отдаде на пропиляване на творческата си енергия, а се захвана яко за работа. Резултатът от нея е вече налице – за кратко време новото му парче „Дупка в морето“ набра солидна подкрепа от страна на публиката. Очакваме идните месеци да излезе и първият му самостоятелен албум. Но дотогава има време, а сега нека от самия Ерол да научим повече за това, какво е да си солов артист.
Двадесет години от живота ти са минали в Уикеда, а сега попадаш в „Дупка в морето“. Това част неизбежна част от твоето порастване ли е?
Предполагам, че е някакъв вид порастване или израстване, надявам се. Получи се леко страдалческо цялото нещо, но без болка няма растеж. Това, което ме радва в песента е липсата на страх да покажеш и тъжното лице на „Клоунът“. Много съм доволен, че успях за малко да спра да мисля за себе си като за „ентъртейнър“, което е доста трудно за човек с професия „да радва хората“.
– Какво работиш?
– Радвам хората.
Как се чувстваш като самостоятелна бойна единица на музикалния фронт? Има ли плюсове?
Като всяко нещо, има плюсове има и минуси. Хубавото на самостоятелната бойна единица е, че е самостоятелна. Правиш си нещата така, както ги усещаш. Не се налага да питаш непрекъснато: „какво ще кажете за тая идея? Яка е, нали?“. От друга страна това е и лошото на „самостоятелен“. Това понякога означава сам и самотен. Оставен сам на себе си. Питаш се безкрай: „Ох, става ли тая идея, или май – не. Какви са тия дупки в морето, какви са тия камъни в джобовете.“ Точно тогава имаш нужда да попиташ някого: „абе, какво ще кажеш за тая идея“.
Всичко в новото ти парче включително клипът е твое дело. Би ли нарекъл това форма на творческа свобода и бягство от условностите да си член на една група?
Донякъде, а донякъде е и неувереност. Просто нямах смелост да потърся екип за реализацията на клипа, защото първото нещо, което трябваше да направя е да попитам: „какво ще кажете за тази идея“. Затова предпочетох да поема сам рисковете, а в последствие установих, че ограниченията биха могли да се превърнат в плюсове.
Какви бяха времената, в които беше създадена Уикеда? Намираш ли голяма разлика със сегашните? Промениха ли се стимулите, които те карат да грабнеш китарата и да направиш една нова песен?
Тогавашните времена бих ги определил като епоха на „Голямата наивност“. Сега са времена на „Великата пресметливост“. Наивността, или по-скоро невинността, беше и причината, и стимулът да правим това, което правехме, а именно – каквото си искаме. В това отношение никак не ми се ще да пораствам и да поумнявам.
Може да определим Уикеда като социално-реагираща група, в самостоятелния ти албум ще запазиш ли същата нишка?
Мисля, че това е неизбежно, въпреки привидната интровертност на „Дупка в морето“. Героят е същият онзи Боби от „Джаза“, „Глупака на хълма“, който наблюдава света със същото недоумение и сарказъм.
В текстовете ти често има голяма доза самоирония, помага ли ти тя да се справяш със заобикалящите те реалности?
Самоиронията е моята карта и компас. Без нея бих се изгубил в безкрайните дебри на самосъжалението. Обичам да се бъзикъм със себе си, защото се познавам добре и знам, че няма да си се разсърдя и си нося на майтапите си.
Пиеш ли още кафе с Боби? Ще намериш ли място за него в новия албум?
Да, да. За съжаление не всяка сутрин. Вече не сме на една пряка разстояние, но както вече казах той е същият, аз също и продължаваме заедно по пътя.
„Объркани и лъгани лесно затваряме очи“ е част от текста на „Дупка в морето“. Защо се стигна до объркването на няколко поредни поколения млади хора в страната? Какъв съвет би им дал, за да излязат от този безкраен Параграф 22?
Моят отговор на объркването е съмнението. Стремя се да мисля критично. Винаги изслушвам и двете страни в спора и се опитвам да се „поставям в обувките на другия“. Авторитетите говорят авторитетно, но не е задължително да приемаме всичко като чиста монета, независимо от високата трибуна и високия авторитетен глас. Съмнявам се, значи мисля, мисля, следователно съществувам, или обратното. Видяхте ли, колко умно и авторитетно говоря, а може би.., пък…, всъщност – не.
Фотографии: Тодор Тодоров
