Geoduck или гуидак няма нищо общо с патици, както сигурно веднага ще помислите. След като видите снимка на това същество, първо ще помислите за фалическата му форма, и може би едва след това за вкусовите му и хранителни качества, както и за латинското му наименование Panopea generosa. Океаните освен с пластмаса все още изобилстват със същества, които не познаваме добре, познаваме малко или са плашещи със странната си форма. Ето че тази мида е едно от тях.
Geoduck е като древно чудовище, което за част от нас изглежда досущ току-що излязло от фройдистки сън, чието име идва от езика на индианското племе нисквали, и означава „дълбоко заравяне“. Съвсем оправдано, имайки предвид, че съществото живее дълбоко под дъното на морето през целия си дълъг живот. Който се оказва един от най-дългите за този тип същества – до 150 години.
Geoduck e мекотело от раздела Миди, един от най-едрите видове миди. Съществото има тяло, затворено в черупка, и врат, чрез който изхвърля филтрираната морска вода. Вратът му, в някои случаи дълъг цял метър, е причината в Китай да го наричат почти невинно „гигантски хобот“, а японското mirugai, където с мидата се приготвя суши, означава „голяма мида“. Именно за Китай и Япония, където съществото има особен статут на афродизиак, е основният износ на geoduck от Щатите.
Като оставим настрана шокиращия вид на мидата, която според статиите „ще ви накара да изчервите“, изглежда geoduck е вкусен и скъп деликатес – цената му достига 300 долара в ресторантите в Китай и между 20 и 30 долара за паунд в Щатите, а месото му е описвано като хрупкаво и сладко, различно от месото на повечето миди. Мидата е с произход северозападния американски бряг – щата Вашингтон и канадското крайбрежие. А един от принципните въпроси, които следва да си зададем, е този за отглеждането на тази мида във ферми, по подобен на начина на отглеждане на нилския костур, виетнамския пангасиус, аржентинския хек и прочее примери.
Отглеждането им доста прилича на отглеждането на растения, защото бреговете на фермите буквално приличат на отворена оранжерия със саксии, в които малките, буквално миниатюрни geoducks биват посявани. Такъв тип фермерско начинание може да се отплати едва след първите шест години, заради дългия живот и сравнително бавното нарастване на такива същества, и заради трудната „жътва“ (geoducks с неохота напускат дълбоките си укрития). Обичайният метод е да се ползва помпа с вода под налягане, а мястото където се е заровила мидата може да се познае по вдлъбнатината, оставена от врата ѝ. Тези от нас, които като деца са се заравяли в пясъка, могат да си представят какъв приблизително е процесът на изваждане на тези същества от домовете им.
Може би дългият период на отглеждане, изумително странния вид на мидите и респективно цената и имиджа им, която е функция на първите две, ще опазят този вид от онова фермерско отглеждане, което процъфтява в немалка част от хранителните отрасли на човечеството днес. За вкусът засега можем само да гадаем и, както и с мидите Сен-Жак, се надяваме някой ден да опитаме гуидак.
