Димана Йорданова е поетеса със свой специфичен почерк. За няколко години в литературното пространство тя успя да покаже на всички, че за да успееш в поезията е нужен не само талант, но и немалки дози смелост. Книгите й „Жената и мъжете, които бях” и „По гръбнака“ привлякоха интереса на много четящи хора в страната.
Новото предизвикателство пред което се изправя Димана е свързано с детската литература. Ето че в средата на септември предстои да се появи „Ама че работа!“ – детска книга в аудио и електронен вариант. Тя съдържа 14 истории, озвучени от Лора Коцева, глас, който е запазена марка в Бг радио.
За творбата на Димана българската писателка Здравка Евтимова споделя: “ Книгата е красива и топла като изгрев, довеждащ светъл ден и за децата, и за техните пораснали вече родители. Според мен приказките, включени в нея, имат високи литературни качества, защото в кратък обем е вплетена поука, представена умно, интересно, ненатрапчиво. Всяка отделна приказка сгрява със светъл език, който може да научи малките деца, а защо не и родителите им – да се изразяват смислено, съдържателно, красиво“.
Какво се е получило от симбиозата между текст и звук, сами ще разберем. А сега Димана ще ни разкаже, какво точно я накара да се впусне в детската литература.
От поезия правиш преход към детската литература, кога се появи потребността да пишеш за деца? Какво ти дава това писане?
Парадоксално, но потребността се появи едва след като започнах. Накратко – потърсиха ме с молба да напиша няколко детски истории. Приех го като предизвикателство, реших че няма да е трудно. Е, това не би могло да бъде по-далеч от истината, тъй като и стилът, и типът се оказаха различни. Именно тогава ми стана интересно.
Някой беше казал, че да напишеш книга за деца е като да разкажеш „Война и мир“ в хайку. Може да си отличен писател, но когато става дума за деца, трябва да възприемеш нов начин на мислене и да се поставиш в обувките на онези, за които пишеш. С две думи: трябваше ми време да си спомня, че съм дете.
За първата си детска книга си се спряла на аудио/електоронния формат? Защо го предпочете пред хартията?
Честно казано, това бе единственият възможен вариант, поради ред причини, които не е нужно да изброявам сега. После се оказа нелоша идея. Аз съм вярна на хартията и ще пусна книгата и на нея, работя по въпроса. Въпреки че аудио и електронните носители все още не са толкова популярни, употребата им нараства, особено при детската литература.
Поради липса на време, родителите предпочитат да пуснат приказката за слушане, вместо да я прочетат. Не категоризирам това като добро или лошо, а просто като факт. В моя случай приказките са прочетени от водещата на Бг радио и моя близка приятелка Лора Коцева. Тя оживи с гласа си историите, изигра ги, направи ги още по-любопитни. Получи се много хубаво.
В интернет реалността, в която живеем, трудно ли се привлича детското внимание? Какво е нужно да притежава един текст, за да грабне децата?
Историята в една вдъхновяваща приказка е толкова важна, колкото и начинът, по който я разказваме. Дебютант съм в тази област, но нещата, които осъзнах, са първо: трябва да я поднесеш просто, да вплетеш в нея действия, сцени и много емоции.
Децата ще ти обърнат внимание само ако си атрактивен, добронамерен, искрен, жизнен и провокираш въпроси. Трябват ти герои, които са личности със смели ходове, които вървят след мечтите си. Малките се влюбват и искат да бъдат като тях. Отговорността е именно в това – какво е посланието на твоя герой, достоен ли за пример на децата…
Възрастните ли учат децата, или по-скоро в живота се случва точно обратното? Кажи ми някое прозрение, което си получила при общуването си с деца.
Животът е постоянен обмен на уроци, разбира се, че те ни учат, както и ние тях. Ние ги учим на онова, което още не знаят, те ни учат на онова, което сме забравили… Прозрението, което получавам, общувайки с деца е, че щастието съществува.
Тук искам да припомня стихотворението на любимия ми персийски поет Хафез-е Ширази, написано преди векове: „Всяко дете познава Бог, не бога на имената, не бога на забраните, не бога, който прави странни неща, а Богът, който знае само 4 думи, и не спира да ги повтаря, казвайки: „Ела танцувай с мен. Ела. Танцувай.“ Това, мисля, казва всичко.
На повечето детски книги е указана възрастта, за която са подходящи, подчинява ли се на подобни условности твоята книга? До какви деца би искала да стигне тя?
Искам да обхване годините, в които децата се развиват когнитивно – между 5 и 10. Затова заложих на две основни неща в писането ѝ – да бъде образователна и забавна. И все пак, според мен хубавата детска книга не се изчерпва до определен период от живота. Фундаменталните нужди, истини и философии си остават същите. От година първа до година последна.
Ти самата беше ли четящо дете? С кои книги си лягаше в леглото?
Аз обичах баба да ми чете. Научавах наизуст цели книги с приказки и не знам дали съм си лягала с тях в ръце, но в главата ми се въртяха сюжети непрестанно. Андерсен, Уайлд, Каралийчев, народни приказки, всички класики в детската литература бяха онова, до което имахме достъп.
И днес чета детски приказки, затова по-горе твърдя, че нямат срок и време. В какви моменти от живота казваш: “Ама че работа!“ В моменти на удивление. От лошо или хубаво, важното е да не спираме да се учудваме, защото любопитството е онова, което ни държи живи.
Фотографии: Васил Инджов
