Кримките и джазът са почти неразделни в масовото съзнание. До голяма степен това е благодарение на „филм ноар“ и на оркестъра на Дюк Елингтън в „Анатомия на едно убийство“. Всъщност, за „Грамитата“ и „Оскарите“ за музика вече сме говорили. Приглушените духови ни карат да тръпнем в мъгливите сцени, когато всеки момент очакваме да се случи нещо лошо. Но доста преди Луи Мал да потърси Майлз Дейвис да озвучи на живо прожектираните му сцени от „Асансьор към ешафода“, имаме не по-малко запомнящ се хит.
„Меки Месер“, превърнат от Луи Армстронг в “Mack the Knife” е имал своята премиера в „Опера за три гроша“ на Курт Вейл и Бертолд Брехт през 1928 в Берлин. Серийният убиец е представян дори и след идването на Хитлер почти 10 години, но в 1938 е Вейл е заклеймен в Дюселдорф като дегенерат. Вторият живот и световната слава идват заедно с отличния превод и адаптация на английски, а сред върховете на скат-импровизациите на Ела Фицджералд е тази с Дюк Елингтън на фестивала в Жюан-ле-Пен през 1966. Българската версия „Меки ножът“ се появява благодарение на артистизма на Тодор Колев.
Друг знаков хит, който хората от средното поколение свързваме с началните минути на нощния блок по „Хоризонт“ е вдъхновеният от детектива Марлоу “Private Investigations”, който много трудно може да бъде „покрит“ от друга китара, без тя да напомня Нопфлър, но наскоро италианският дамски квартет „Дежа вю“ успя не и без помощта на цигулка и виола.
“Killer Joe” e от своя страна обратното, джаз-стандарт на Бени Голсън и Куинси Джоунс, с текст изпят от „Манхатън Трансфер“, дал име и на пиеса, и на филм от началото на този век. Но ако има криминален автор, вдъхновен от джаза, това е Майкъл Конъли. В поредицата си за детектива Бош точните изпълнения са в адекватния момент – „забравеният“ концерт в Карнеги Хол на Джон Колтрейн с квартета на Телониъс Монк е оприличен на забравено разскедване. Авторът на „Адвокатът с Линкълна“ е известен и с колаборациите си с Клинт Ийстууд – „Кръв“. Истинската история на един от най-добрите следовници на Чарли Паркър – Франк Морган го кара да копродуцира филма „Историята на Франк Морган“. Саксофонистът загубва около три десетилетия от кариерата си между хероина и престъпленията, заради които лежи в затвора от средата на 50-те до средата на 80-те с малки прекъсвания. Но филмът показва Морган и като лидер на затворническия биг-бенд в „Сен Куентин“, където сайдмен по очевидни причини му е и Арт Пейпър.
Затворът като възможно място за ново начало е наричан неслучайно „House of Rising Sun“. Встрани от джаза, но не и от бразилската следа в него, е историята на един от най-големите удари в Испания през 80-те, този на Диони. Разгневен на шефовете си от охранителната фирма, които му намаляват заплатата на половина и го правят шофьор на блиндиран фургон, той духва с еквивалента на 2 милиона евро, намиращи се в камионетката първо в Португалия, после в Рио, където месеци по-късно е задържан случайно по подозрения в контрабанда. След екстрадирането му е осъден за три години и половина за неправомерно присвояване на чуждо имущество, а след като ги излежава, издава албум.
Плейлистът на свързаните с кримките и техните пародии хитове би бил непълен без преоткриването от страна на Тарантино на гръцкото ребетико отпреди почти век „Мизирлу“, станало световно известно след превръщането му в сърф-рок и десетилетия по-късно, в една от основните теми на „Криминале“.
И вместо финал, да не забравяме за любимите детски игри като „стражари и апаши“ и съответстващите им песни, като “Bang Bang (My Baby Shut Me Down”, където героите са 5-6 годишни.
