Наскоро се появи един много страхотен проект между двете вече светила Дейвид Финчър (Боен Клуб примерно) и Тим Милър (Дедпул 1 – важно е да се знае). Първият е изпълнителен продуцент и подемна сила с името си зад проекта, а другият е автор и също изпълнителен продуцент на антологията по Netflix: LOVE DEATH + ROBOTS.
Цялостното изпълнение и замисъл на 18-те анимационни късометражки е брилянтно. Точно, както в една изложба – не всичко е невероятно, има баланс и степенуване между добри и посредствени картини, което обаче не ги прави по-лоши. Те са един вид “нужното зло”, за да се откроят шедьоврите. Но така де, въпрос на гледна точка.
Още две думи за Антологията – Тим Милър е намерил не много популярни студия и екипи, които да работят по отделните епизоди. Споделя, че това е вид своеобразна реклама, как дадено студио работи стилистично и какво може да даде на света като похват.
И тук идва моят безкомпромисен фаворит епозод 3 “The Witness”, който на практика ме омагьоса. Задам ли си въпроса “това как сте го направили, бре хора”, значи вече е нещо много добро за мен и ме вдъхновява най-малкото да разбера как аджеба са го направили. The Witness на няколко пъти ми повдигна този въпрос. И като за начало, кои са хората зад епизода.
Започвайки серията си казваш “А бе тука има нещо мноого подобно на последния „spider man into the spider verse” и няма да сте далече от истината. Защото тутакси се връщаме 3 години назад, когато Sony дават възможност на млад аниматор и живописец (Алберто Миелго) да даде нов живот като Art Direction-а на анимация за Spiderman и той наистина преобръща представата на героя на 180 градуса. Това се получава с изначалната му идеология “какво да направим, че да не направя поредното клише на пазара, а да се откроя във времето” (не е казал точно това, но сентенцията е такава) и той го прави с помощта на солиден екип в лицето на Vaughan Ling (heavypoly), Yun Ling, Neil Ross, Craig Mullins, Beeple, Peter Chan, Jesus Alonso Iglesias, Wardelight, Robh Ruppel и Raffaello Vecchione. Давам ви ги на английски, за да си ги намерите тия хора (важно е).
Sony освобождава цял етаж за него и екипът му намира още поддържащи артисти и програмисти, и инженери, с които да изготвят първите тестове към Spiderman. И Sony са много доволни от първите изображения и самият Алберто е много доволен от резултата след маса проби и мазаници, докато се стиковат неговият ум с този на колегите му. Резултатът е бил покъртителен.
Но след двугодишна работа Алберто Миелго бива уволнен от проекта. Причината се корени във вечната борба между изкуството да създаваш ново срещу комерсиалното лесно смилаемо клише, което носи пари… и в този сблъсък винаги заставам зад Артиста. Идеята за меланхолията и нестандартния подход може да видите в този аниматик:
Знаейки крайния продукт, мисля че сами може да усетите причината да не се напаснат идеите на Миелго и продуцентите от Sony. Крайният продукт пази първоначалната естетика, дори и при липсата на основния виновник и това бе забелязано от целия свят. Филмът отнесе Оскар за Анимация, която безспорно се дължи на визуалния похват на филма, най-малко на сюжета и фабулата.
След напускането си неговото име се споменава в кредитите като консултант по Анимацията…
Дотук със Spiderman, за добро или зло той не завършва филма, но пък попада в полезрението на Тим Милър (според мен покрай играта The Beatles: Rock band, в която Миелго си партнира за синематика заедно с Робърт Валей – Episode 14 Zima Blue), който също е толкова див и непокорен човек към хората с парите (причината да не снима Deadpool 2 е неразбирателство с главния актьор/продуцент). Той подема проекта LOVE DEATH + ROBOTS и поверява една серия на Алберто Миелго. С голяма част от стария си екип, с който започват Spiderman + Studio Blur, завършват късометражния епизод The Witness и там виждаме всъщност как щеше да изглежда Spiderman на Алберто Миелго.
За самата серия: грам няма да говоря, какво се случва вътре. Разбрахте къде го има, знаете къде е бутона плей… и така. Нека си поговорим за свободата и когато тя е на свобода. Тим Милър държи много на това хората по проекта да се чувстват свободни, да създават, да експериментират, което е естествения хабитат на Алберто и Милър, а може би и на всеки непримирим артист. Когато питат Yun Ling (единият от концепт артистите в епизода) – “Добре де режисьора, какви насоки ви даде, когато трябваше да разработвате концепите?”, Yun Ling отговаря: ”той просто ме помоли да творя, така че да се чувствам добре“…
Така се ражда епизодът под формата на съвместно възхищение и разбирателство с голяма доза “ей тука ше направим простотия” – много важна подправка, за да спори работата и то личи. За Алберто Миелго мечтата се сбъдва. Или тепърва започва. Но задоволството им личи във всяка една сцена от епизода. Сценарият също си е негов. Напоследък се забелязва оne man army явлението – един човек да носи отговорност за няколко отдела в продукцията на даден проект. Нашият човек, освен департамент анимация и енвайърмънт, покрива и саунд дизайн и продъкшън дизайн. Напомня ми случая с Алфонсо Куарон и филма му Roma.
Но една птичка 12 минути пролет не прави. Сериозен, надъхан екип седи зад това бижу. Обърнете внимание как камерата трепти спрямо това, по каква платформа ходи, стъпва или тича даден герой. Нивото на жива симулация надхвърля досегашните всички неща, които съм виждал. Още обърнете внимание на композицията в кадъра. Действието в сцените не се случва понякога дори пред очите ни, но ти сам довършваш картинката в главата си… Това вече не е типична анимация… Опираме до ниво на добре изведен игрален филм. Смайваща е колоритната свобода на персонажите и изграждането с елементарни маски на цели улици и обекти, което ще рече че не ни трябва невероятен детайл, за да повярваме в нещо, че е истинско в пространството. Живопис в нова форма на изказ. Просто въпрос на гледна точка и добре преценен фокус.
В социалните мрежи на най-често задаваният въпрос “ама тва май не е 3D, ами просто овъпейнт на раздвижени истински заснети фигури?”, Алберто отговаря, че това е комплимент за страхотната работа на Vaughan Ling, Yun Ling и самия него по изграждане на околната среда и персонажите и на брилянтните David Pate (Конг, Трансформърс, Терминатор) и Аdrian Мillington – зад гърба си с анимации като Костенурките нинджа, Тин-Тин, Филми като Планетата на маймуните, Гравитация, Edge of Tommorow, Завръщането. Филмите в портфолиото му сами говорят за нивото на анимиране, което дава на фигурите и тяхната толкова естествена стойка, походка, държание, жестове и всичко. Това са само супервайзърите, иначе още дузина народ седи зад случката. Всичко това ражда един нов стил анимация, който тепърва ще виждаме да се развива, но и за съжаление тепърва хора с пари и безвкусие ще злоупотребяват с него.
Но Алберто Миелго, каквото и да направи, оттук насетне няма да е компромис към това, което вижда в главата си. На една своя презентация от 2016 той отбелязва като “Episode 5: Your Most Feared enemy – THE CLIENT” и тук много ме спечели. “Клиентът винаги има право” е най-гадната сентенция на капитализма, която вреди на креативните хора от години. Угаждайки на клиента не създаваме нищо и Алберто го е разбрал и знае, че пътят за това минава дори и в това да сервираш чинии, но да отстояваш визията си докрай и един ден през март 2019 да покажеш, че не всичко е измислено. Аз лично се почувствах като през 1999, когато гледах Матрицата за първи път. Идват много готини времена за анимацията…
За самия него и живописта му с няколко изречения (другото ще усетите в картините). От Испания е. Работил е в Испания (логично), Лондон (7 години), Токио и Лос Анджелис, където на практика започва работа по последните си големи проекти, което доказва една моя теория, че “ако не си там, няма как да ти се получи там”. Страшен фен на Луциян Фройд – личи и по отношението му на маските в живописта му. Фен на женското тяло и това личи в платната му. Много добре изглеждащ и респектиращ мъж, който смята че не е ок да ядеш пред компютъра си. С други думи почивайте повече и тренирайте (препоръка от него… и от части и от мен).
Всичко, което не съм показал, може да видите тук: www.albertomielgo.com
Aвтор: Георги Панчев
