Париж, средата на 90-те. Малко са местата, които могат да ме изненадат и джаз-клубът Ню Морнинг е едното от тях. Мюриел ме е включила в специалния гестлист и е само въпрос на мой избор с кого ще се срещна зад сцената. Този път са едни млади момчета от Хавана с непретенциозното име „Вокал семплинг“. Вече са били на една сцена с Боби Макферин на честването на половин век на сцена на Куинси Джоунс в Монтрьо. Това ми стига като референция и след вокалните им пируети пред публиката, вече сме в гримьорната, където и най-големите са се сбутвали преди и след сценичните си изяви. Не помня дали е ставало дума, но по онова време всичко – с изключение на охраната – бе творение на женска ръка. От собственичката Егла до тонрежисьорката, да ме прощава, не ѝ помня името, но помня, че ми прехвърляше по едно парче за предаването. Затова и гримьорната, макар и малка, бе някакси задушевна.
Момчетиите нямаха и трийсетак, вземаха се все още на майтап и като ги попитах как са се решили на акапелно пеене, отговорът им бе съпроводен от смях. „Нали знаеш, че в Куба липсват много неща и затова вместо да се главоболим с инструменти и да им треперим навсякъде, където ги мъкнем със себе си, решихме да ги имитираме“. Във висшето училище на това ли ви научиха? Какво ще каже Мария Тереса за вас, а? – опитвам се да ги провокирам със спомените си отпреди десет години за голямата музиколожка, на която бях превеждал в София. „Всеки от нас е със специалност някакъв инструмент, това му помага да го пресъздава с глас и с част от тялото. А Мария Тереса е велика!“. Разбира се, и Ал Джароу, и „Тейк сикс“, и най-вече Боби Макферин са им примери. „Не сме само джаз-формация, кубинският сон и други жанрове са ни в кръвта“ – оправдават се младежите. Напомням, че до бума на „Буена Виста Сосиал Клуб“ по европейските джаз-фестивали има още време, така че ги приемам почти безрезервно.
Освен с традиционен репертоар, който тепърва светът ще преоткрива с дедите им Ибраим, Рубен и Компай, младоците си пишат музика, която по нищо не отстъпва на „стандартите“ – сред които срещаме и Дилан, и „Ийгълс“. Без значение дали е във фантазията им („Надясно от Алфа Кентавър“), в островните вярвания, с които те нямат генетична връзка („Канте за Чанго“) или с нон-стоп новинарската станция, която толкова ме бе впечатлила в средата на 80-те („Радио релох“, т.е. часовник с едноминутни новини).
Защо си спомням за тях ли? Не само заради изровения ни разговор и снимка, а защото вече имат няколко Грами-номинации и множество концерти, основно в Европа, а албумите им са в спотифай и мога да ви компилирам плейлист от тях. „Вокал семплинг“ са поредният пример за една музикална школа, която няма от какво да се страхува за бъдещето си. Макар и с малко промени в първоначалната формация, тези гласове на Куба са сред най-добрата ѝ експортна стока, но и една от малкото, на които и самите кубинци могат да се радват на място, без да имат нужда от твърда валута. Какво по-конвертируемо от културата?
