Тазгодишният „София Филм Фест“ предложи на зрителите запомнящи се български заглавия. След „Снимка с Юки“ ще ви запознаем с още една стойностна продукция – „Танго в тунела“. Филм за изгубеното младо поколение, приятелството и кризата в общуването между хората във съвременния високотехнологичен свят. Вече сме ви представяли Йонко Димитров и неговата културна дейност като кмет на село Долна Малина. Време е да го видим и в ролята му на актьор.
Как стана част от актьорския състав на „Танго в тунела“? Бързо ли се харесахте с режисьора Ники Станчев?
Един ден получих телефонно обаждане от Стоян Анов – другият режисьор на филма, с предложение за среща в с. Долна Малина, относно филмов проект и предложение за роля. На срещата се появиха Златка Керемедчиева, Ники Станчев, с когото се запознах тогава и Стоян Анов. Споменаха, че са гледали един мой късометражен филм, който режисирах и имах малка роля вътре.
Предложиха ми “пич” (pitch) на сценария “Танго в тунела”, който прочетох на място, поговорихме за ролята на Ники и необходимостта от този персонаж във филма. Темата ми допадна, ролята също, стори ми се голямо предизвикателство. По това време организирах и фестивала “Dolna Malina Open Fest 2018”, който се проведе за 2-ра поредна година и бях на кантар дали да приема, или да откажа ролята. Както знаете Долна Малина Опън Фест е едномесечно събитие с много разнообразна програма в сферата на изкуството, образованието и спорта, а организацията и отговорността на подобно събитие е доста голяма.
В крайна сметка екипът на “Тангото” ми даде възможност да помисля за възможни дати за снимки и ми изпратиха целия сценарий, за да взема окончателното си решение. След като прочетох сценария още същата вечер не можах да заспя. Това е един много силно въздействащ и емоционален текст, а ролята на Ники развита и завършена. Болката на персонажа остана някак в мен дълбоко и ме развълнува. Представях си как се чувства това момче, как мисли, защо прави тези погрешни крачки в своя живот и какво го провокира да взима различните решения, които е ясно, че водят към разпад и деградация. Да, още на сутринта бях приел ролята.
Относно Ники Станчев – реж. и в гл. роля на Тони във филма, в началото бях леко дистанциран, тъй като когато се срещнахме в селото, всички ме гледаха в очакване и сякаш без право на отказ, което ме накара малко да се отдръпна в изчаквателна позиция. Но още на следващата ни среща, когато беше и т.нар. прослушване пред камера, да проверим как стоим пред камера и дали си пасваме емоционално, видях един много свеж и организиран екип. Симпатични и ентусиазирани хора, които знаят какво искат и могат да го постигнат. С Ники Станчев станахме приятели не само във филма, но и в живота, мисля, че просто си допаднахме като характери и дори по някакъв начин се допълваме.
„Танго в тунела“ е независим проект, реализиран без държавно финансиране. Има ли независимото кино бъдеще в България?
В екипа циркулира една шега: “НФС – Ние се Филмираме Сами”, но разбира се, че има независимо кино, без значение дали го виждаме в България или предимно извън нея – по фестивали и чужди кино салони. В Европа, между другото, има изключителен глад за българско кино. И не го казвам само, защото българите сме навсякъде и сме много, а точно обратното – чужденците харесват начина ни на мислене и подхода ни на работа.
Голям процент от българските филми са независими продукции – самофинансирани или осъществени с частно финансиране, а след това се продават много ниско. Истината е в творчеството. Докато учих в Лондон един от продуцентите ни казваше, че не е най-важното дали имаш пари, а какво искаш да направиш (независимо дали кино или изработка на модерен стол), тогава вече преценяваш за колко, откъде и как.
Във Великобритания е различно, разбира се, защото там съществува т.нар. застраховка на инвестициите. Това означава, че например: от направена инвестиция за 100 000 лири (паунда) при пълен провал се възвръщат обратно 80 000 паунда, което си е 80 %. За съжаление в България нямаме подобна практика и политика, което отдалечава потенциалните инвеститори от идеята да подкрепят млади кино-професионалисти. Задължава по-скоро да играят на сигурно – предпочитайки всички онези знаменитости, които познаваме.
Как мина премиерата на филма? Каква обратна връзка получи от публиката?
Премиерата мина без гафове и без проблеми. Салонът на кино „Люмиер“ беше препълнен, всички билети бяха продадени още в първата седмица след пускането им в продажба. Планираме още две прожекции като едната ще бъде в село Долна Малина след по-малко от месец, тъй като доста хора не успяха да се сдобият с билети, а имат изключителен интерес да го гледат.
Отзивите са положителни и непресторени, което най-много ме впечатли и изненада. Много малко беше критиката, което обезпокои екипа. Публиката успя да се потопи, да се припознае и изживее заедно с персонажите историята на тази съвременна драма. Относно моята игра във филма получих доста похвали за добра игра, изграден и напълно завършен персонаж. “Много добре и много добра игра! Не съжаляваме, че дойдохме да го гледаме! Добри актьори, а историята невероятно интересна!” – споделят жителите на с. Долна Малина. Други пък съжаляват, че не са успели да го гледат.
Персонажът ти се нарича Ники, трудно ли ти беше да влезеш в неговия образ?
Ники е доста по-различен образ от мен самия. Драмата му е дълбоко заложена в сценария и усилията наистина бяха големи, имайки предвид паралелното организиране на фестивала, безсънните нощи и интензивна работа. Проф. Снежина Танковска винаги ни е казвала в академията, че актьорът е най-добър, най-органичен, когато е изморен. Тогава той забравя за себе си и се потапя изцяло в света на героя, на образа.
Помня снимките на една от финалните сцени с Ники, когато Тони (Ники Станчев) е нарушил една от съществените клаузи на приятелството им. Ники трябва да е супер активен и афектиран дотолкова, че дори е готов да жертва живота си, а пък аз (Йонко) в този ден съм без енергия, с адско главоболие и спал няколко часа. Мислех си, “днес няма да се справя” и ми минаваха мисли да отложим снимките за друг ден, но събрах сили. Взех една от тези преносимите блутуут тонколонки, пуснах я в колата си, докато пътувах към локацията и започнах да се държа като Ники.
Беше доста шокиращо за шофьорите около мен на пътя, но по този начин използвах болката в главата си като генератор на енергия. Спомням си дори в близкия магазин до снимачната площадка, отидох за кафе, магазинерката ме гледаше доста странно и не ме изпускаше от очи, сякаш ще открадна нещо или ще я нараня по някакъв начин. Такъв е Ники – леко непредсказуем и доста объркан вътре в себе си, търсещ промяната, но някак в грешната посока и точно когато си мисли, че е открил стимул да се промени се появява обстоятелство, което го връща обратно на изходна позиция…
Режисьорът определя филма като „модерна драма“. Кои според теб са големите драми на съвременния човек?
Една от най-големите драми на съвремието ни, според мен, е отчуждаването ни едни от други. Цялата тази дигитализация, която ни е “стъпила” на главите, “хванала” ни е здраво за шиите и не ни позволява сами да взимаме решенията в нашия живот. Драмата е, че вече трудно комуникираме и трудно сме истински, изпразнени от емоции и чувства.
Светът ни превръща в едно роботизирано и меркантилно общество, където благотворителността е мода, модел за подражание или повод за изява, а добросърдечието е демоде. Сякаш с това се оправдаваме и смекчаваме вината си, когато нараняваме ближния или дори група от хора. Но това все по-рядко можем да го осъзнаем. Светът е на един кръстопът, където е бил винаги, но сега драмата е, че съвременният човек не може да вземе решение сам, заобиколен от изобилието илюзия блуждаеща около него.
Филмът, най-общо казано, засяга обърканото младо поколение. Какъв е начинът да бъдат преодолени тези обърквания?
Знаете ли, напоследък ми се струва, че моралът отдавна си е отишъл от света на съвременното общество. Именно моралът би могъл да допринесе за чувствителна промяна. Объркаността се появява от страха да общуваме открито и да изразяваме себе си свободно. Използваме заучени фрази и шаблони, с които се прикриваме и забравяме за истинската си природа. Спираме да чуваме какво ни казва някой, завладени от собственото си его и личната амбиция да се самодокажем. По този начин ние ограничаваме и ограбваме възможността да преоткрием човека срещу нас, пълни сме с резерви и бързи заключения, а всичко това води до избледняване на личността. Смятам, че можем да преодолеем това объркване само и единствено, когато започнем да слушаме (с цялото си същество) какво ни казват хората около нас, когато ги усетим и вникнем дълбоко в техните емоции. Едва когато погледнем живота през очите на някой друг, когато се поставим на неговото място, чак тогава ще можем да си дадем сметка за самите нас, ще успеем да открием “липсващото парче от пъзела” и ще осъзнаем повече за света, който ни заобикаля. По този начин ще бъдем многопластови, по-силни и готови за промяна.
Една от важните теми във филма е тази за приятелството. Защо все по-често губим своите приятелства? Как успяваш за поддържаш приятелствата в твоя живот?
Приятелствата в днешно време са придобили сякаш едно търговско измерение. Всичко се измерва в това “какво имам”, “какво мога да дам” и най-вече “какво мога да получа”. Все по-рядко се срещат истинските приятелства, където можеш да бъдеш себе си без да се притесняваш дали по някога изглеждаш глупаво или ще те помислят за смешен. Защо все по-често губим своите приятелства? Губим ги, защото в нашето интензивно съвремие на технологии и комуникационни системи пренебрегваме тези, които са до нас. Не можем правилно да преценим кой е истински с нас. Постоянно се съмняваме, че може да ни прецакат или нещо да поискат, а основно – дълбоко в себе си подозираме, че винаги можем да ги заменим, да си намерим други. Дали това е така, обаче? Разбираме едва тогава, когато ги загубим и останем сами.
Не съм сигурен, че има точна формула как приятелството се поддържа. За мен приятелството си е там, ако го има, дори и да са минали години. Приятел е този, който те разбира и който те подкрепя, понякога те критикува, но защото го е грижа за теб. Истинският приятел винаги може да разчита на теб, както и ти на него.
След „Танго в тунела“ предстоят ли ти нови кино-предизвикателства?
Предстои ми участие в новия филм на Ники Станчев – “Snowscrawlers / Пълзящи под снега“, където ще играя нестандартен персонаж на име Пол. Филмът ще бъде единствен по рода си фентъзи – хорър, по идея и сценарий на Ники Станчев. В момента се снима и ще излезе в средата на 2020 година. Също така, в началото на тази година се захванах с писането на един личен филмов проект, който в момента е на етап сценарий и пре-продукция. Заедно със Златка Керемедчиева и част от екипа на “Танго в тунела” ще работим по създаването на продукцията. Темата е съвременна, а жанрът ще бъде комедия. Предвиждаме снимките да започнат края на юли 2019 г., където освен сценарист ще бъда и режисьор.
