Наскоро излезе записът от честването в две вечери на 75 годишнината на Джони Мичъл – канадската бунтарка, чието име стои между това на Нобеловия лауреат Боб Дилън и това на Ленърд Коен. Тя е една от героините на поколението Уудсток без да е участвала в самия фестивал. Посвещава му песен, която също е част от последния концерт в нейна чест.
В интерес на истината, тя не обича да се отъждествява с контракултурата на 60-те, нито с бейби-буумърите. Над трийсет години държи в тайна раждането на дъщеря си, дадена веднага за осиновяване. Когато най-после двете се срещат, Джони признава, че е започнала да пише веднага след раздялата – това, което е искала да сподели с най-близката си, го е споделяла с целия свят.
Шейсетте и седемдесетте минава през фолка и фюжъна и след работата си с Джако Пасториъс и други членове на „Уедър рипорт” навлизат в творческия процес. Един от тях, Хърби Хенкок, преди време издаде цял албум, посветен на Джони („River. The Joni Letters“). Затова и на последния трибют, заедно с Брайън Блейд откриваме и нейните протежета Даяна Крол и Нора Джоунс. Въпреки усилията им, превъплъщенията не са на нивото на „Лос Лобос” в началото и на Джеймс Тейлър в средата и на финала. Почти възстановената след мозъчната аневризма Джони е там като жива реликва от едно време.
