Испанските градини са вдъхновявали големи композитори като Мануел де Фая и Хоакин Родриго. Лично за мен градините на Аранхуес не са толкова красиви, колкото концерта на Родриго. Благодарение на него, Майлз Дейвис вкарва джаза в испанската музика и обратното. Прокараните пътеки са утъпкани както от фламенкоси, така и от джазмени.
Пако де Лусия е сред най-първите, най-успешните и най-незабравими примери. Вдъхновени от него гении като Лари Кориел и Пат Матини отдават почит към едни от любимите му градини – тези на Хенералифе, до двореца Аламбра. Кориел, както често става, не присъства в спотифай, но затова е стрийм „Дуенде“.
Севия е не по-малко горда с градския си парк, построен за първото експо преди 90 години. Рафаел Рикени му посвещава албума си Паркът Мария-Кристина. Отделните му части са превърнати в музика.
Сабикас увековечава още едни андалуски градини – тези в Уелва. И тъй като навсяйъде там маврите са с установен принос в изграждането на зелени пространства с водни каскади, присъствието им в плейлиста се подразбира. Посветените им пиеси са на гостувалия ни Хавиер Пашариньо, на ансамбъл Константинопол и Аблайе Сисоко, и на базираното в САЩ китарно дуо на костариканеца Хорхе Струнц и иранеца Ардешир Фара.
Парковете и градините в Мадрид и Барселона също привличат немалко китаристи и други майстори на струнните (тема на плейлиста), като цигуларя Ара Маликян. Кралският дворец в Мадрид е горд с Градините на Сабатини – изсвирени от Дани де Морон и Жозеп Сорон. Една толедска легенда за местните градини на Кралицата е възпята в едноименно парче от разказвачката с неповторим тембър, старинни инструменти и елементи на джаз-импровизация Ана Алкайде. Мадридският парк Ретиро освен булериас е и част от саундтрака към филма на Уди Алън „Вики, Кристина, Барселона“.
Барселонският опус на Гауди, паркът Гуел е част от посветената на каталунската столица сюита на американския китарист Крис Мусолф.
Финалът не може да е друг, освен Джо Дасен на испански – „Градините на моя град“. И като пост скриптум: един от репризите на „Аранхуес“, по който много си падам, след като ми бе изсвирен от Карлос Сантана малко след срещата ни през 1988 на Пласа де Торос в Мадрид.
