Едва от 1959 наградите „Грами“ включват категория за оригинален саундтрак към филм или друго визуално произведение, включително и видеоигри. Известно време само композиторът има право на наградата, като за кратко тя е била споделяна и с продуценте и записния екип. Наградата не бива да се бърка с тази за цялостен саундтрак, където доста често подборката на музика е доста еклектична и при всички случаи се състои от произведения, писани преди. Пресен пример е „Грамито“ за саундтрак-компилация на биографичния филм за Майлз (2017):
Един бегъл преглед на носителите и номинираните ни дава интересни теми за размисъл. Безспорният корифей Дюк Елингтън става пръв лауреат, но с парче, което едва ли някой помни, за разлика от филма „Анатомията на едно убийство“. Не такава е съдбата обаче на номинираната и отпаднала „Питър Гън“ на Манчини, изпълнявана и до ден днешен от джаздами (Сара Воун) до рокери (Елвис, „Пърпъл“).
В плейлиста ни със саундтрикове (да, трикове) за „Оскари“ се спираме на заглавия, оставили следа, понякога по-дълготрайна от фимите, без значение дали са получили академична награда или не. Някои от тях се припокриват със съответите „Грами“, като „Закуска в Тифани“. Е, големият хит не е основната тема, а “Moon river”, джаз-стандарт на почит и от майсторите на боса-нова, и на китаристи като Бил Фризел. В същата година достоен конкурент е номинацията на Нино Рота за „Долче вита“, любима и на тромбонист като Кени Уилър в компанията на Чарли Хейдън – бас и пианото на Енрико Пиеранунци.
Доказателство за тезата ми, че наложеният мейнстрийм вкус за съответната година има водеща роля при присъждането на „Грами“ за оригинален саундтрак, е листът с отпадналите от финалната надпревара за 1965. Не казвам нищо лошо за спечелилата „Мери Попинз“ музика на братя Шърмън, но преценете сами – “Goldfinger”, “The Pink Panther”, “A Hard Day’s Night”. Не търсете в спотифай дуото на Пако де Лусия с Ал ди Меола върху „Пинко“, там дори са сбъркали и името на един от скорошните ѝ неконвенциални интерпретатори – Джейкъб Колиър.
За „Бийтълс“ коментарът е излишен. Въпреки още три номинации – за “Help”, “Yellow Submarine” и „Let It Be“, единственото им грамофонче за оригинален саундтрак е за последната, когато вече ги няма. Е, парчетата им също са част от репертоара на бигбендове като този на Каунт Бейзи и Куинси Джоунс, оперни звезди като Лучано Павароти например. Е, с Арета Франклин, „Let It Be“ може да мине и като госпъл във всяка уважаваща се енория.
Не мислете, че номинирани музики като „Зорба“, „Шербургските чадъри“, „Любовна история“ и „Последното танго в Париж“ са стигнали до върха според журитата на „Грами“. Историята ги е поставила на мястото им. Ние също ги предпочитаме в нашия плейлист – било със саксофона на Фил Уудс („Зорба“), било с вокала на „бразилската“ японка Лиса Оно, било в дуо на испански на Ащруд Жилберто със саксофона на Стенли Търънтийн, да не говорим за психеделичната версия на „Последното танго“ с…Тито Пуенте. Към поредицата не можем да си спестим и музиката към „Роки“ и „Туин Пийкс“ в оригинал.
За финал отдаваме дължимото на няколко напълно заслужени – поред според мен – награди за оригиналната музика към филми като „Флашденс“ (1989) и „Пурпурен дъжд“ на Принс (1989) и – естествено, декада по-рано „Кръстникът“ (особено любовната тема “Parla piu piano”) и издадената дори от „Балкантон“ тема от филма “Shaft”.
Завършваме като миналата година по същото време – някой да може от раз да изтананика „Грамито“ „Ла-ла-ленд“?
