Когато Стефан Икога спечели фестивала „София: Поетики“ със стихотворението „Лесни за мразене“, си казах – поколенията се сменят, градската поезия си има своето ново лице. Стефан никога не се е вземал прекалено сериозно като поет. Това леко отношение към собственото му творчество, съчетано с природното му чувство за хумор, го правят лесен за обичане от публиката. А тя се умножаваше с годините. Стефан ѝ се отблагодари за подкрепата – на бял свят излезе дебютната му стихосбирка „Непукистика“. Първият ѝ тираж свърши като топъл хляб, предстоят нови. Дали на Стефан му пука от всичко това? Нека сам си каже.
Дебютираш с първа книга, а доста преди нея вече имаше фенска маса, която очакваше всеки твой нов текст. Как ти понася читателското внимание?
Не ме преследват папараци. Не получавам смъртни заплахи. От време на време някой ми казва, че му е харесало нещо, което съм написал и аз седя, сякаш ми пеят: “Честит рожден ден” – и чакам да отмине. Вярвам си, но съм стъписан винаги, когато ми вярват.
Считаш себе си за фейсбук зависим, помагат ли социалните мрежи за популярността? Има ли място за поезия във фейсбук?
Помагат, особено ако имаш необходимото отношение и те вълнува популярността. То е от тия работи, в които – ако вярваш, работят, ако не вярваш, не работят. Имагинариуми, които зареждаме с его и те се движат. В тоя ред на мисли, или в друг, за всичко има място навсякъде. Поезия във фейсбук, ананас в пицата. Ако намериш хората, на които им е вкусно там, добре. Ако искат още, може пък да не е толкова гадно.
Откъде дойде заглавието на книгата ти – „Непукистика“? Наистина ли толкова не ти пука от всичко, случващо се около теб?
Пука ми за разни работи. Но пораснах и започнах да се концентрирам повече в нещата, които не зависят от мен, вместо в нещата, които не зависят от други хора. И ако ви се струва, че горе написаното няма смисъл, да не ви пука.
Би ли нарекъл своята поезия градска? Какво мислиш за делението на поезията?
Бих я нарекъл така, защото аз съм градски човек, а в поезията ми има много аз. Бих я нарекъл и практична. Откакто я издадох в книга, с нея може да се подпира крак на маса. Делението в поезията е незначително, когато поезията не е поезия. Превръща се в деление на нещо си там, което дори не забелязвам. Поезията, когато всичко ѝ е наред, е над тия неща и съществува самостойна и достатъчна, защото има силата да каже нещо на някого.
В текстовете си имаш доста социални моменти, какво всъщност искаш да промениш в реалността, в която живеем?
Искам да има Батман в София, защото аз май нищо не мога да променя, или поне не съзнателно. Размествам и дишам въздух. Мечтая си да е чист.
Преди 4 години победи на „София: Поетики“ със стихотворението „Лесни за мразене“. Все още ли сме лесни за мразене? Виждаш ли някаква светлина в тунела?
Да, виждам светлина, влак е. Но не влак стрела, от БДЖ е. Ще мине през нас бавно, със закъснение. А ние ще помразим машиниста, тунела и себе си и чак после ще умрем сгазени.
Пречи ли ти работата на копирайтър при писането на поезия, или по-скоро обратното?
По-скоро това, че пиша поезия, ми помага в копирайтинга. Но след цял ден бистрене на точните думи за реклама на бира, често не ми се търсят никакви други думи, а и май ме уморява. Все повече не ми се казва нищо.
Ако трябва да оприличиш добрата поезия – с кого би я асоциирал?
Карлос Сантана, Джими Хендрикс, но съм сигурен, че може да бъде и Продиджи. Поезията е музика. Като се намесят думите и се прецаква.
Според теб писател е човек, които пише, за да съществува? Може ли в страната ни писателите да се издържат само от книгите си? Познаваш ли такива?
На последното издание на “Актьори срещу поети” се запознах с Георги Господинов. Не му знам финансовото състояние, ма май се справя добре, пък не е копирайтър. Хубавото на писането е, че ти дава известна свобода и стига да не живееш с наивни фантазии, че ще си платиш парното със стихосбирката и ще си купиш апартамент с романа, можеш да пишеш тук, там, онам и да добавяш монети в гърненцето, докато чакаш съдбата да те превърне в Стивън Кинг.
Щом първата ти книга е „Непукистика“, как би кръстил втората?
Някак.
Фотографии: Владислав Христов
