Писането в дигитални платформи е донякъде сходно с радиоформатирането при музиката. Но три минутният формат, с който множество композитори и артисти се съобразяваха съвсем доскоро, имаше в основата си ограниченията на първите звукозаписни носители – шеллакови плочи на 78 оборота и последвалите ги сингли с микробразди на 45 оборота. От друга страна бяха изследванията към продължителността на задържането на вниманието, която в говорните модули не надхвърля две и половина минути, като абсолютно допустимият максимум е двоен.
По тези причини продуценти и издатели налагаха железни правила на кандидатите за широка популярност с парчета около трите минути. Спомняте си репликата от филма „Бохемска рапсодия“, в която на артистите категорично им се забраняваше да предлагат едноименния си шедьовър за сингъл заради шест минутната му дължина. И ако на стената не висеше златна плоча на другите непокорници „Пинк Флойд“, Фреди и компания нямаше да получат своето.
Този случай ме накара да си припомня други подобни случаи от 70-те до края на 80-те, когато най-често по същата причина са били пренебрегвани пиеси, богати на идеи, изпълнени с неочаквани обрати и несравнима вътрешна динамика. С една дума – парчета, радост за изкушения слух и евентуално ад за класификаторите.
Започвам отзад напред с още едно парче, влязло напук на системата директно като номер едно, но впоследствие абсолютно незаслужено пренебрегвано. И това е „Инуендо“ на „Куин“ от едноименния албум, последният преди смъртта на Фреди Меркюри. Напомнящо донякъде в структурата и хармониите си на „Бохемска рапсодия“, то включва средна фламенко-част, като че ли директно взета от дуото на Сабикас и Джо Бек в компанията на бъдещия басист на „Йес“, с тази разлика, че е изсвирена от бившия им китарист, Стив Хоу и е посветена на „Кашмир“ на „Лед Цепелин“.
В началото на 70-те кошмар за радиостанциите и рай за двойките по терените (купонът още не се бе върнал на мода като сленг) бе още едно парче с испанска китара и ритми в забързаната средна част. Нищо, че на Балканите си откривахме едва ли не хорце преди реприза „суит чайлд ин тайм“.
Малко по-късно, когато Ричи Блекмор си бе тръгнал след „Stormbringer“, „Deep Purple“ изкараха „Come Taste the Band“ и неповторимата балада с извисени вокали „You Keep On Moving“. Парче, осъдено на забвение заради тесногръдото схващане, че това вече не е била същата банда.
Подобна, но отново заради продължителността си, е може би най-арт композицията на „ABBA“ – „Eagle“. Три пъти съкращавана заради различните пазари, нито веднъж не изпълнена на живо, дори във филма, където единствено можеше да се разгърнат великолепните сола, тя бе натикана в асансьора. Вярно – като есенция на вероятния разговор на журналиста с бандата, която безуспешно бе преследвал до момента, когато съдбата ги събира за секунди. Иначе това е най-дългото парче в дискографията им, цели 5:51 минути (но не и на видеото).
Понякога и по-кратки песни, но с доста натоварени текстове и послания също нямат шанс да останат в колективната памет, въпреки (или именно) заради заряда си. Г-н 100000 волта (Жилбер Беко) може да ни пренесе в миг от вечността и да ни научи да го продължаваме, но само с едноименната си песен, невключена в нито една от компилациите му. Прекалено философски текст с прекалено семплистки аранжимент.
Сънародникът му Джо Дасен две години по-рано записва симфоничния моноспектакъл за Люксембургската градина. Обичайните заподозрени Вито Палавичини и Тото Кутуньо разгръщат крилете си след хитовото „Ete Indien“, но дори и изпятата от Джо испанска версия с аржентински акцент, нито италианската на поредната група на Кутуньо не помагат за комерсиалния ѝ успех и дори в спотифай (но не и в Дуенде) е до средата.
Ако още четете, значи сте от мислещата част на Земята и завършваме с това, с което започнахме. Мисълта, която може да срещне невинния зад решетките с любимата му. „I Pooh“ ни я изпяха (и ни показаха първите зелени лазери) в зала Универсиада в края на 1974, но 45 години не стигат и отново я правят на сцена, по-жива и по-наситена от оригинала на лидера им, Рикардо Фоли.
Засега не очаквайте алгоритмите/изкуственият интелект да ви го предложат – емоционалната ви интелигентност е достатъчна.
