Всяко поколение поети има своите открояващи се имена. Иван Ланджев е сред тези автори, който с времето успяха да си създадат свой специфичен стил. Това му донесе много верни почитатели. Вълнението за всички тях е голямо – утре Иван ще представи новата си поетична книга „Ти, непрестанна новина“.
В навечерието на събитието се срещаме с Иван да ни сподели повече за книгата и за това – кои са непрестанните новини в живота му.
Почти девет години след излизането на първата ти книга, в какви посоки пое поезията ти през това време?
Все по-малко ме вълнува какви са тенденциите, какво е модерно, какво се харесва. Когато имам какво да кажа и не ме пуска – казвам го. Все повече усещането е, че пишеш за един човек, а ако го прочетат повече хора – прекрасно. Все повече си мисля, че да се криеш зад хрумки, само и само да не звучиш сантиментален, е по-лошият вариант. Бъди и сантиментален понякога – ако си честен, няма да звучи кухо. Просто ще си казал как стоят нещата.
А твоите читатели?
Мисля, че ме разбират по-добре. Станали са и повече, и по-верни. От което наистина съм трогнат.
„Който трупа знание, трупа печал“ е казал Еклесиаст, как се понасяте с тъгата?
В чудесни отношения сме с тъгата. Тя ме развеселява.
Докато се събираха текстове за новата ти книга с поезия, научните ти търсения бяха свързани с живота и творчеството на Лев Толстой. Какво ти даде това и как се отрази на писането ти?
Отрази ми се по начини, които сигурно още не разбирам напълно. Това е огромно, велико присъствие в живота ти. Струва си да задълбаеш там – и в творбите, и в личността. Със сигурност ми помогна да схвана едно – че мащабът на замисъла никога не трябва да те плаши. Всичко може. Ти си артист – следователно си напълно свободен. Късният Толстой би спорил, но и в неговия случай художникът побеждава проповедника.
Ти не си от често издаващите книги автори. Мислиш ли, че на поезията й трябва време да се утаи преди да види бял свят на хартия? Какво се случва в кухнята на твоите книги, какъв е твоя начин на писане?
Моят начин е такъв, какъвто го описваш – през по-дълги времеви отрязъци. Не казвам, че е правилен. Има много добри поети, които сядат и пишат редовно – отработили са го, тренират сетивото си за поезия и това заслужава уважение. Аз не мога така. Живея известно време, натрупват се неща за казване, не успявам да не ги кажа – постъпвам неразумно и пиша стихове.
Трудно ли направи крачката от „Ние според мансардата“ към „Ти, непрестанна новина“? Какво те инспирира?
Не бих определил книгата като „любовна“ и дотам. В нея става дума и за много други неща. Но със сигурност любовта беше някакъв фундамент и двигател на цялото. И нямам предвид да я описвам само като участник в нея, не – любовта ме интересува в много повече аспекти, гледам я от най-различни ъгли. Искам да я разкажа, но искам и да я разследвам като детектив, да разреша случая й. Да задълбая в нея, както философът задълбава ненужно в някакъв проблем и се забатачва още повече. Да призная зависимостта си от нея. Да я намеря като пътешественик – случайно, докато съм отивал другаде. Да се обърна към нея като религия. Или да се съревновавам с нея. Ако може, да я разбера. Бих искал да имам нещо общо с любовта.
Кои са всъщност непрестанните новини в живота ти?
Едната я казах току що, в предния въпрос. Също и самото изкуство – не само поезията. То ми влияе по начин, който ми е трудно да опиша. Близките ми.
Какво правят поетите когато са щастливи в любовта? Писал ли си стихотворения от щастие?
В книгата има само едно щастливо любовно стихотворение. Трудно се пишат щастливи любовни стихотворения. Явно на поетите през това време не им е до писане.
Шах, китара, бокс, поезия – все любими твои неща, би ли се разделил с някое от тях за сметка на останалите?
Първите неща, които изреждаш, са ми хобита, любима част от живота ми, но нямат статута на поезията. Без нея съм заникъде – нека това се разбира съвсем буквално, без никакъв особен патос. Благодарение на литературата (не само каквото съм написал, а и прочел, задълбал в него…) съм имал шанса да пътувам и да видя света, да се запозная с най-ценните, умни и интересни хора в живота си, да работя.
Водиш лекции по творческо писане, какво не искаш курсистите ти никога да не забравят?
Че стихотворението трябва да се ражда от необходимост.
Твоя книга с поезия излезе на немски език, как приема немската публика творчеството ти?
Да, Германия поне засега е тази „чужбина“, която се е отнесла най-топло към стиховете ми. Изключително съм благодарен на преводачите си Хенрике Шмидт и Мартин Савов, които – сега е моментът за хвалба – горе долу по това време миналата година спечелиха награда за превода си на „Ние според мансардата“. Министерството на културата в Хамбург им я връчи и, доколкото знам, това е бил първият приз за превод от български в историята на наградата. Така че, те са страхотни. Страхотна е и немската ми издателка Петя Лунд, с която миналата година направихме малко турне в няколко германски града. Публиката навсякъде откликваше – истински, непосредствено. Бях щастлив там.
След „Ти, непрестанна новина“, може би публицистика, или ще си дадеш заслужена почивка?
Обичам да пиша есета и публицистични текстове. И изглежда, че има такива хора, които искат да ги четат. Имам идея да събера по-добрите си неща и да ги издам. Но не знам кога ще стане. Нека да понапиша още.
