В края на март представихме последния самостоятелен албум на наскоро гостувалите ни „Манхатън Трансфер“. В края на ноември се появи и концертния им албум заедно с едни други легенди във вокалния джаз, „Тейк 6“. Албумът е след съвместното им турне от 2016/7 “The Summit”.
Върховете, както и в самостоятелната им продукция, са цяла планинска верига, минаваща през равнините на госпъла и блуза, уж на един хвърлей място от пустинята на поп-музиката и призрачните ѝ центрове на забава, но всъщност издигаща се от океана на джаза с всичките му куул и хот течения, коралови острови на кристалните хармонии и непредвидими импровизационни бури.
Помня първата ми среща с „Манхатън Трансфер“ преди малко повече от четвърт век на джаз-фестивала в Мадрид. Гламур-пресата се интересуваше колкото от тях, два пъти повече от присъствието на принцесата Доня Елена сред публиката (тогавашният премиер бе на оркестъра на Дюк Елингтън). Джазът още не бе напълно-излязъл от фюжън-периода си, а те вече бяха хвърлили моста между фюжъна и поп-музиката, далечот набедените пиано, сакс и вокални смуутис.
Понякога Грамитата могат да бъдат показателни за навременна оценка на таланта: двете формации си разделят по равно двайсет, при това в един и същи албум имаме такива и в поп, и в джаз категорията. Дълголетието им – над 45 години за „Манхатън Трансфер“ и почти 40 за „Тейк 6“ не ги е направило заоблено-предвидими и сценичното им присъствие носи много от пламъка на добрия суинг, вокализиран безупречно, но и вдъхновено. Елла Фицджералд от небето със сигурност би се гордяла с бившите си сайдмени в скатирането на „It’s Good Enough To Keep (Airmail Special)“. Концертът не е от два отделни гига с една-две общи появи на сцената, а истинска програма с отлично изслушване и надграждане („Just In Time“) от шестимата акапелни майстори. „A Nightingale Sang in Berkeley Square“ е добра алтернатива на досадните коледни звънчета. Няма как слушането на албума да не ни направи „Overjoyed“.
